Излезе биографичната книга „Джон Атанасов. Човекът, който изобрети компютъра“ | Написана от носителката на „Пулицър“ Джейн Смайли, книгата разказва за вълнуващия живот и българските корени на световноизвестния физик.

Впечатляващият живот на емблематичния учен от български произход Джон Атанасов, смятан за изобретател на първия компютър в историята, оживява в изчерпателната биография „Джон Атанасов. Човекът, който изобрети компютъра“ от американската писателка и носителка на награда „Пулицър“ Джейн Смайли.

Книгата излиза на български език в превод на Радосвета Гетова и с вещия предговор от уважавания математик проф. Владимир Гетов.

Джейн Смайли ни прави свидетели на един от най-необикновените разкази на XX век, родил най-значимото изобретение на нашето време. А централна фигура в тази невероятна, но съвсем истинска история се оказва Джон Винсънт Атанасов.

Разказът за живота на учения започва още с историята на баща му Иван, който е бебе, когато родителите му са принудени да напуснат едно от разрушените села по време на Априлското въстание. След това фокусът на събитията се премества отвъд океана, където е роден и израснал самият Атанасов.

Джейн Смайли проследява кариерата на физика още от ученическите му години до онази паметна вечер в края на 30-те години в бар на границата между Илинойс и Айова, когато Атанасов достига до идеите, които ще му помогнат да създаде първия цифров електронен компютър. И завинаги да промени облика на света.

Тъй като титлата „създател на компютъра“ не може да бъде присъдена само на един човек, Джейн Смайли разглежда ролите, които различни учени изиграват в процеса. Героите в тази книга са много. Сред тях читателите ще открият претенденти за компютърния трон като Алън Тюринг, Томи Флауърс, Конрад Цузе, Джон фон Нойман, Джон Мокли, Джон Преспър Екърт.

Но безспорна главна роля в книгата е дадена на Джон Атанасов – невъзпятия герой на информационната епоха, чийто гений е бил засенчен от по-шумни и по-агресивни в посланията си учени, които искат да се сдобият с признанието през годините.

В „Джон Атанасов. Човекът, който изобрети компютъра“ читателите ще научат повече за:

• българския произход на учения и на интереса му към България;

• неговата младост;

• неговия доста нетипичен за учен характер;

• огромните му трудности и за това как изобретението му е било заплашено да остане в забвение.

С техническа яснота, на достъпен и разбираем език Джейн Смайли разказва историята за надпреварата за разработване на цифровите компютри по толкова вълнуващ начин, че събитията от живота на Джон Атанасов ще ви прозвучат като истински технотрилър от реалния живот.

Откъс

Из „Джон Атанасов. Човекът, който изобрети компютъра“ от Джейн Смайли

Много от въпросите, свързани с ABC, които Маккартни и Бартик се опитват да пренебрегнат в книгата ENIAC, получават отговор през 90-те години на ХХ век, когато екип от компютърни инженери и докторанти, ръководен от Джон Л. Густафсон, построява наново ABC, възпроизвеждайки възможно най-точно инструментите, материалите и методите на конструиране, използвани от Атанасов и Бери в края на 30-те години на ХХ век. По думите на Густафсон, изграждането на репликата е било информативно в няколко аспекта. Най-напред, „построяването на репликата на ABC отне три години – същия период от време, който е бил необходим на Атанасов и Бери. Трудно беше да се набавят частите, а много от необходимите технически квалификации, като например сглобяването на зъбни колела и синхронни електрически двигатели, вече не съществуват. Нуждаехме се от хора, които да са добри инженери по електроника, способни да работят посредством старите технологии. Репликата струваше около 600 000 долара, приблизително толкова, колкото е струвала, като се вземе предвид инфлацията, когато Атанасов и Бери са я построили“. И противно на често срещаното твърдение на привържениците на ENIAC, машината наистина заработва. Густафсон казва: „Една от причините, поради които конструирах репликата, беше за да проверя дали работи, и да, тя заработи, но не върху задачи в пълен размер (задачи с 29 неизвестни) – можеше да решава пет уравнения с пет неизвестни. При повече от пет уравнения се получаваше объркване при работния резултат, т.е. при записването на изходния резултат. [Атанасов] е трябвало да измисли начин за съхраняване на междинните резултати и той е създал електрическа дъга, която да пробива дупки в перфокарти. Те може да се прочетат, но се получава една грешка на около 100 000 дупки, което изглежда много, но в двоична система не е така“. Густафсон изчислява, че на него и на групата му биха били необходими две години, за да решат проблема с работния резултат (или по-точно прогарянето), същото време, което вероятно е щяло да бъде необходимо на Атанасов и Бери, понеже трудността е била не само в естеството на перфокартовия носител, но и в размера и капацитета на перфокартите: „Компютърът работеше добре до пет уравнения с пет неизвестни, но имаше още една стъпка на трудност, да се премине от пет към шест – една част от трудността се дължеше на настройката на IBM перфокартата, а друга част – на настройката на превключвателите. Логиката на компютъра се изразяваше в групи от петорки“.

Ако проследим историята на изобретяването на компютъра, или пътя, изминат до устройството, на което пиша на бюрото си, ще трябва да кажем, че този път е бил необикновен и мъчителен. За появата на компютъра решаваща роля изиграва Втората световна война. Погледнем ли през призмата на Атанасов, без Втората световна война той щеше да си остане в Еймс, щеше да се заеме с подаването на заявката за патентоване и вероятно щеше да се погрижи за доброто ѝ разбиране от страна на адвоката Ричард Трекслър; щеше да намери подходящи перфокарти за прогаряне на резултатите си; машината му нямаше да бъде демонтирана и изхвърлена. Погледнем ли през призмата на Цузе, неговите машини нямаше да бъдат унищожавани от бомбите; той щеше да успее да подаде заявка за патентоване и да си осигурява подходящи компоненти; щеше по-лесно да се възползва от опита и помощта на Хелмут Шрайер, който може би нямаше да напусне Германия и да замине за Южна Америка; нямаше да му се наложи да евакуира Z4 в планините, където да стои с години, блокиран в неизвестност; Цузе щеше да има контакт с компютърни експерти от други страни. Погледнато през призмата на Томи Флауърс, той може би щеше да разработи идеята си за вакуумни лампи и да я използва за изобретяване на компютър, но пък може би нямаше да срещне Алън Тюринг или Макс Нюман; компютърът, който може би щеше да изобрети, нямаше да бъде Colossus, но пък от друга страна, нямаше да му се налага, след като го изобрети, да го унищожава в рамките на две години и да не го споменава никога повече в продължение на десетилетия. Ако погледнем към Тюринг, въпреки многото интересни идеи за функционирането на мозъка и за естеството на компютъра, които щяха да го занимават, той нямаше да срещне Томи Флауърс и другите инженери, умеещи да конструират. Ако погледнем към Джон Мокли, той нямаше да има достъп до Хърман Голдстайн или екипа от физици, инженери и оператори, събрали се във Филаделфия, за да решават проблема с таблиците за стрелба, нито до парите, с които те са разполагали. Колкото до Джон фон Нойман, той нямаше да има опита си от Лос Аламос, който му е разкрил както за какво е бил нужен компютърът, така и колко успешно (но и разрушително) може да бъде сътрудничеството, и нямаше да срещне Хърман Голдстайн на железопътния перон – Фон Нойман не е човекът, който е изобретил компютъра, но е човекът, който е разбрал историята му и потенциала му. Всъщност Фон Нойман може би никога нямаше да напусне Германия. А вместо да заработи за армията, Голдстайн може би щеше да прекара дълги години в спокойна академична и преподавателска работа.

Компютърът, на който пиша, е достигнал до мен по определен път. Семето е било посято и кълнът е бил отгледан от Джон Винсънт Атанасов и Клифърд Бери, но тъй като Щатският колеж на Айова е бил колеж с поземлени стипендии, той е стоял далеч от групата на елитните университети. Тъй като администрацията на Щатския колеж на Айова не е разбирала значението на машината в приземието на факултета по физика, Джон Мокли е бил също толкова необходим за компютъра ми, колкото и Атанасов – именно Мокли пренася кълна от приземния разсадник в луксозната оранжерия на школата „Мур“. Мокли е този, който въпреки по-късните си показания, е бил ентусиазиран, с достатъчно познания, за да разбере какво е постигнал Атанасов, и достатъчно запален, за да го продължи. Освен Клифърд Бери и шепа докторанти, никой друг не се е интересувал от това. Без участието на Мокли Атанасов би останал в положението на Конрад Цузе и Томи Флауърс – машината му би била само една мълва или един далечен спомен.

Джон Винсънт Атанасов в много отношения е бил човек с късмет. Доживял е да види признание за упоритата си работа и предприемчивия си ум. През целия си дълъг живот е опитал много неща и благодарение на енергията си, на организационните си умения и на упоритостта си е постигнал всичко, което е опитал. Вероятно Атанасов би казал, че е успял да постигне нещо много рядко – а именно, да направи това, което е искал, по начина, по който е искал, и да открие, че начинът, по който е искал да го направи, наистина е бил най-добрият.

Къруан Кокс изтъква, че случилото се с ABC произтича до голяма степен и от личността на Атанасов: „Мокли е бил единственият човек, комуто компютърът е бил показан в такива детайли. Защо? Атанасов е имал склонност да се съсредоточава върху нещо, след което го е постигал и е продължавал напред. Мокли се е срещнал с него точно в момента, в който той е бил най-запален“.190 Кокс го нарича човек от типа на „самотния изобретател“, който проучва и изобретява, а след това интересът му към определената идея спада. Парите и славата са второстепенни, на първо място е пламенният, търсещ дух.

Остава въпросът дали компютърът, такъв какъвто е днес, щеше да бъде изобретен без Атанасов? Аз не мисля, че ENIAC щеше да съществува; следователно компютрите, които са произлезли от ENIAC и от концепциите на Джон фон Нойман, базирани на ENIAC, може би нямаше да бъдат създадени. Когато Конрад Цузе се озовава в планините на австрийската граница и обмисля бъдещето си като изследовател на млечната масленост в местните мандри, с него се свързват от IBM – те имат интерес към идеите му, но може би нямаше да го имат, ако не бяха усетили натиска на компютърното развитие в САЩ. Не ми изглежда вероятно, че компютрите с десетична аритметика Mark I – IV на Хауърд Ейкън и другите, подобни на тях, са щели да се развият много бързо в малките, мощни и лесни за управление машини, с които днес разполагаме; изобретателите, посветили се на аналоговите машини, не са вярвали в цифровите машини, дори когато са виждали, че те работят. Следователно не изглежда вероятно, че те сами биха преминали към цифрови машини. Томи Флауърс, Макс Нюман и Алън Тюринг са знаели какво може да се постигне с електрониката – вероятно компютърната индустрия можеше да се развие в Англия, а не в Съединените щати, но дори и ако се изключи проблемът с британските опасения за сигурността след войната (така далеч по своята философия от практиката на Фон Нойман да насърчава и дори да налага обмена на информация), Colossus се е основавал на принципи, различни от тези на американските компютри, предназначени първоначално за решаване на математически задачи. От друга страна, ако АВС не беше изобретен, необходимостта от решаване

на много сложни математически задачи, особено онези, които в началото са били свързани със създаването на водородната бомба, е щяла да принуди математиците да намерят някакво изчислително решение. Необходимостта е съществувала. На нея е щяло да бъде отговорено в някакъв момент. Но ABC е бил изобретен и както казва Къруан Кокс: „Идеите [за компютрите], които Атанасов е имал, са значими и до днес – машината е напълно надмината, но концепциите, които той е имал, са ненадминати“.

За онези от нас, които не са математици, изобретатели, физици или инженери, историята на изобретяването на компютъра е вълнуващ поглед както към човешката история, така и към човешкия характер. Сред изобретателите на компютъра няма нито един, който да не е бил ярка личност, и всички те са много различни. Алън Тюринг е този, който завладява въображението на публиката, може би заради брилянтния си ум и поради трагичната си смърт, но Конрад Цузе е не по-малко уникален, а животът му е още по-драматичен. Подобно на Атанасов, той доживява до 1995 г., достатъчно дълго, за да бъде запомнен и признат. В някои отношения най-забележителната фигура е може би Томи Флауърс, който остава до голяма степен непризнат. Но може би най-проблематичният герой от разказа ни си остава Джон фон Нойман. Скот Маккартни го счита за крадец, а Норман Макрей и Кати Мартън – за пророк. Всички го смятат за гений. Колкото до мен самата, Фон Нойман е човекът, чиито мемоари бих искала да прочета, това е човекът в центъра на всичко, човекът от Будапеща и човекът от Вашингтон. Бих искала да знам кой според него е изобретил компютъра.

ПРИЯТЕЛИ: 1.0 + 1.3	Бургас Казанлък Монтана Сандански	BG16RFOP002-2.073-1758-C01
Moreto.net във Facebook