Пиша ви с надежда да ми помогнете да намеря баща си във Варна. За него знам, че се казва Дею или Деню Михайлов Димитров, но в писма до майка ми нарича себе си Ахмед.

Когато съм се родила, в Полша имало закон, според който трябвало да остана с майка си тук. На него обаче не му дали виза, за да дойде. Според решение на полския съд от 1985 г., а и според акта ми за раждане той е мой баща. За него знам, че е роден на 15 октомври 1954 г., а адресът, от който е писал на майка ми, е ул. "Здравко Бомбов" във Варна.

Надявам се да го намерите и той да иска да ме види.

Едита Гавор,

Тихи, Полша

"Едита? Дъщеря ми. Това е тя. От 20 г. опитвам да я намеря. Два пъти съм ходил в Полша да я търся. Не можете да си представите какво щастие ми носите с новината, че ме издирва." Това са първите думи на 58-годишния Дервиш Ахмедов, когото откриваме след няколкоседмично издирване във Варна. По паспорт името му все още е Дено, както го преименували преди 1989 г., но всички го знаят като Дервиш.

Сълзи изпълват очите му, когато разбира, че майката на Едита - Ванда, е починала.

“Много я обичах Много хубави спомени имам с нея. Исках да се оженим, но затворът ни раздели", въздъхва Дервиш.

Той се връща в далечната 1982 г. Бил осъден на 1,5 г. затвор за незаконна търговия с валута. "Знаете как беше през комунизма - не можеше да се купуват свободно долари, а аз се занимавах с това", споделя Дервиш.

Тъкмо покрай обмяната на черно се запознал с майката на Едита в края на 70-те години. 28-годишната полска красавица Ванда пристигнала с приятелка на почивка във Варна. "Беше много хубава. Бързо си допаднахме и се сближихме. Но това не беше лятна авантюра. 3-4 години любов имахме с нея. Тя продължи да идва на всеки 4-5 месеца в България", казва мъжът. Той признава, че имал приятелка тогава, но полякинята му харесвала повече.

Двамата правили планове за общо бъдеще. "Исках да бъда с нея. Даже я заведох да я

представя на баща ми", казва варненецът. Затова бил на седмото небе от радост, когато получил писмо от полякинята, че чака бебе. Веднага й написал писмо, което дъщеря им Едита пази и до днес.

"Здравей, Ванда! Днес получих писмото ти и много се зарадвах, като разбрах, че чакаш дете. Не се тревожи - ще те взема за жена. С две думи: ще бъдеш моя съпруга", пише Дервиш и допълва, че ще й прати нужните документи. "Когато дойдеш във Варна, ще поговорим за сключване на граждански брак. Обичам те и много се радвам, че ще бъдеш моя жена. Ще се убедиш, че казвам истината", пише българинът. Скоро след като излязъл от затвора, решил да търси Ванда. Два пъти ходил до Катовице с надежда да успее да я намери, но без успех.

После се оженил. Решил да признае на жена си, че има момиченце в чужбина. "Показах й снимките, а тя ги скъса. Не можах да й простя това и се разделихме", признава Дервиш.

От брака си имал 2 момчета - Александър и Милен. Двамата живеят в Хамбург. Единият е монтьор, другият - общ работник. "Те знаят, че имат сестра - говорил съм им за нея през годините. Дори кръстих на нея внучката ми - дъщерята на големия ми син Александър", споделя Дервиш.

В същото писмо той изразява съжаление, че не могъл да я изпрати, като си тръгвала от Варна, но се успал и когато се събудил, видял, че тя е заминала. "Чакам те и много те обичам", завършва писмото си, написано на българо-руски мъжът.

Плановете му обаче не проработват. "Започнаха проблемите ми с правосъдието, но се срамувах да призная това пред Ванда", споделя 30 години по-късно мъжът.

Той обаче не спирал да мисли за любимата и детето. Няколко месеца по-късно тя му писала щастливата новина, че бебето се родило на 23 февруари 1982 г.

"Здравей, скъпа Ванда! Получих ти писмото и много се зарадвах. Благодаря ти за дъщеричката, че я отглеждаш и се грижиш за нея. Казваш, че си ми пратила много писма, но аз съм получил само едно. Никога не съм те забравял. Спомням си често времето, когато бяхме заедно. Съжалявам, че не съм отговорил на писмата ти, но когато дойдеш във Варна, ще се разберем", пише Дервиш.

Той отново предлага да й прати покана за гостуване и я пита за датите, в които й е удобно да пристигне. "Ще те чакам в България. Тогава ще поговорим подробно. Моля те, прати ми снимка на дъщеричката ни - искам да я видя. Поздрави родителите и приятелките си. Чакам писмото ти. Твой Дервиш."

След това връзката прекъсва.

"Влязох в затвора за година и половина.

Там ме осъдиха на още затвор, защото един ме ядоса и го набих", признава Дервиш. Обиколил няколко затвора в страната. "Освободиха ме, като падна Тодор Живков", спомня си той.

Той с тъга разбира, че майката на Едита починала през 1998 г., когато тя била на 16 г. "Останала е сама, не й е било леко, ще й помагам с каквото мога", казва щастливият татко. Надява се, че някогашните познания по полски не са изтрити от паметта му. "Надявам се, че ще можем да се разберем - тя ми е дъщеря все пак", казва уверено мъжът.

Дни след това двамата говорят за първи път и се виждат по скайп. "Трудно ми е да кажа какво изпитах - цял порой от емоции. Цял живот съм търсела баща си. Когато ми пратихте имейл, че сте го намерили, бях шокирана. Бях на работа и не можех да повярвам.

Гледах снимката му и сърцето ми биеше лудо Приятелката ми по бюро ме попита дали съм добре, но не можех да кажа и дума", споделя Едита.

Когато се прибрала вкъщи, започнали да я гризат съмнения. "Гледах снимката и човекът на нея ми изглеждаше странно. Дали беше той? Беше ми трудно. На другия ден трябваше да говоря с вас и имах толкова въпроси, които нямах търпение да ви задам", признава жената.

Когато научила и най-малката подробност по издирването на "24 часа" и се уверила, че това е баща й, не спирала да плаче. "През целия си живот съм мислела, че съм силна, но този път не намирах сили да сдържа сълзите си. Плачех и плачех и от щастие, и от тъга - заради тъжната история на майка ми и баща ми", признава жената. Когато най-после успяла да се успокои, погледнала отново снимката. "Бях щастлива, че го намерих", казва Едита.

На другия ден ги чакало още едно малко изпитание.

Баща й обещал да се обади, но не го направил. Нови съмнения нахлули у младата жена - усъмнила се дали баща й иска да я види избщо. Когато разбрала, че той бил записал грешен номер и после се чули, тя отново се почувствала на седмото небе от радост. Тогава за първи път той споделил, че обмисля да иде в Полша да я види. Двамата имали дълъг и чудесен разговор.

"Толкова съжалявам, че не говоря български, за да кажа какво изпитвам, но с една дума - чувствам го близо до себе си", казва жената. Баща й обаче опитвал да говори полски и да скъси дистанцията. От време на време ползвал помощта на свой приятел.

При един от разговорите Едита се запознала с леля си и с един от братята си. "Опитваме да говорим всеки ден и с всеки ден го чувствам все по-близък. Не мога да мисля за нищо друго. Надявам се един ден да мога да му кажа тази голяма дума "татко!", казва жената и допълва: "Благодаря ви за всичко, което сторихте за мен. Не мога да повярвам, че толкова бързо открихте баща ми и направихтне живота ми много по-щастлив."

Братята й в Германия

Братята на Едита Александър и Милен, които живеят в Германия, не можели да повярват на ушите си, когато баща им казал, че сестра им, която търси повече от 20 години, е намерена и живее на около 800 км от тях. "Милен веднага поиска да говори с нея", казва общият им татко Дервиш.

Самият той не могъл да спи цяла нощ от радост. "Събрах брат ми, снаха ми, приятели, за да им покажа снимките на Едита, които ми пратихте. Даже си пийнахме. Няма да се смеете, ама цяла нощ бяха до мен", вълнува се мъжът.

30-годишната Едита разказва, че когато била малка, не се интересувала много

кой е баща.

"Мама никога не говореше за него и когато почина, изгубих всякаква шанс да науча подробности. За мен най-голямата загадка винаги е била защо е прекъснала връзката между тях", споделя жената.

Малкото информация, която успяла да намери по-късно, била от приятелката на майка й - Ула, с която през 1981 г. били в България. "Тя ми каза адреса, на който живеел баща ми. Сподели още, че двамата с майка ми били много влюбени един в друг", споделя Едита.

Когато момичето било на 14 г., майка й Ванда поискала да й извади задграничен паспорт, но й казали, че трябва съгласие от бащата и тя се отказала. "Не искала да му пише и да го безпокои - знаела, че има семейство и деца", казва дъщерята. Признава, че на 12 г. написала спонтанно писмо на баща си, но не се престрашила да му го изпрати. През 1983 г. приятелката на майка й - Ула, отново пътувала до Варна и Ванда й дала писмо и снимка на бебето с молба да ги даде на таткото. Жената пратила бележка, че ще го чака, но той не се появил. Ула мислела да иде до адреса, но й казали, че мястото не е от най-безопасните, и тя се отказала", разказва Едита.

През 1996 г. майката на момичето завела дело за по-висока издръжка и успяла да я получи. "Това потвърждава написаното в писмата, че баща ми е щастлив с раждането ми.

Загадка е какво точно се е случило, за да прекъснат контакта", гадаеше в началото на издирването момичето.

Когато научава, че и баща й е радостен от намирането, си отдъхва. "Кажете му, че съм добре, че уча за адвокат, че имам чудесно семейство, а той е дядо на 7-годишен внук на име Конрад", казва жената. Когато вижда първите снимки на баща си, изпратени от "24 часа", възкликва: "Винаги съм се чудела как изглежда татко и вие ми помогнахте да разбера след толково много години."

Едита вече планира да дойде другото лято със семейството си в България, за да се запознае с баща си. "Май няма да я дочакам - нямам търпение да я видя. Може да стегна куфарите затам и преди това", казва Дервиш.

Дъщерята Едита