АТАНАС ЖДРЕБЕВ
Най-скандалното е, че у нас обществеността не се скандализира, не обърна достатъчно внимание на случилото се, остави го да мине между капките, да изтече някъде и да се влее в информационния поток.
Проблемът се представя като социален, така се избира по-лесният вариант на интерпретация с оглед на тежките социални условия, в които живеят много български граждани, тази несправедливост се е превърнала в нещо нормално за нашите разбирания. Той бива изкуствено ограничаван в рамките на парадигмата на ежедневното социално съществуване, разбирано като оцеляване и преживяване, за да се избегне дълбокия културен смисъл, който влиза в колизия със схващанията на преобладаващата част от електората.
Изострената политическа чувствителност към малцинствата, специфичният български национализъм с ксенофобски черти, създаващ почва за виреене на партии като „Атака” и НФСБ, основателно нароилите се притеснения във връзка с преяждането с власт от страна на ДПС отразяват съществуващи настроения и нагласи в обществото, които вероятно пречат на политиците в условията на предизборна кампания да надигнат глас срещу очевидно дискриминационното отношение към бежанците.
Но визираният проблем е много по-дълбок и далеч надхвърля социалното си измерение, всъщност, той е културен и светогледен. Толерантността към различието и по-скори липсата й стои в неговия генезис. Първата фундаментална грешка е в непосредствено етимологическото възприятие на думата : от латинското tolero, което означава търпя, понасям. Т.е., мнозина от нас смятат, че са толерантни към различните, защото са способни да ги търпят и да ги понасят. В случая с децата на бежанците беше пренебрегнато дори това най-елементарно, опростено и опростачено, дори примитивно състояние на културната нагласа.
По-нататък веднага се натъкваме на тотално изкривеното схващане за необходимостта от интеграция като еднопосочен и праволинеен процес на адаптация на различния към средата на еднаквите, съпроводен с току-що споменатата търпимост. Ето как в актуалния пример се конституира профилът на другия: Въпреки официалната информация, че нежеланите деца са здрави и са преминали през всички медицински прегледи, разбунтувалите се български родители безпочвено ги диагностицираха с купища болести.
Медиите широко тиражираха това изброяване, без да си дават сметка колко обидно звучи то. Освен това веднага беше дадена гласност и на твърдението, че, понеже сирийчетата не знаят добре български, те ще пречат на българчетата да си учат уроците и да усвояват по-бързо материала.
Другостта се превръща в достатъчно основание, за да се приписват негативни характеристики, това е толкова тревожен симптом, че можем да мислим за болестно състоянието на общество, в което различният бива третиран като болен. Опасенията онези, другите да не успеят да се социализират и да учат с нашите деца издават тревожния факт, че ние не сме дали необходимото възпитание на потомците си, чрез което те да не страдат от дискриминационни предразсъдъци.
Нека да си зададем въпроса дали нещо е попречило на пълноценното развитие на всички членове от голямото семейство на Жозефин Бекер – един класически пример за контрапункт на нашата културна среда и на нашия ограничен светоглед. Защо никой не попита каква би била ползата в образователния процес от съвместното съжителство между българските ученици и техните другарчета от странство?
Откриваше се чудесна възможност да дадем истински урок по толерантност в реална емпирична среда за социализация, в която се осъществяват постоянно обмен на опит и взаимопомощ между представители на различни култури. Ако едно българско дете помогне на едно сирийско дете да си напише домашните и да си научи уроците, това би бил несравнимо по-голям успех в неговото интелектуално развитие, отколкото ако то има да кажем с една единица по-високи оценки по всички учебни предмети.
Съвместното съжителство се превръща в нещо обичайно. Те учат, спортуват и играят заедно, участват в извънкласни дейности, говорят си, сприятеляват се, преодоляват страха и враждебността помежду си, възниква доверие и уважение. На тяхната възраст изключително важна роля играе възпитанието, давано от родителите и от учителите.
Ако вкъщи те настройват ксенофобски, в училище ти ще мразиш и сирийчетата, и афганистанчетата, и циганчетата, и турчетата, и хората с увреждания, и изобщо онези, които имат по-различни черти от твоите. Ако те настройват приятелски, ти ще другаруваш с всички тях. Неразбирането на тази проста закономерност е нагледна илюстрация за споменатото схаващане на интеграцията като еднопосочен процес.
Нека да вземем един друг пример, засягащ праволинейното мислене – интеграцията на хората с увреждания, на която е посветен цял закон. Тя се осъществява основно чрез т.нар. интеграционни добавки – малки парични суми за задоволяване на специфични потребности, както и чрез възможност за предоставяне на помощни средства и някои други възможности.
В закона не са предвидени абсолютно никакви мерки, няма и приети от държавата програми, с които обществото да се възпитава в толерантност, да третира като равнопоставена тази група в неравностойно положение, да бъде научено да не я изолира от себе си.
Може би е погрешен и самият термин интеграция. Под него ние разбираме съдействие при социализацията на определена група и по този начин приемаме, че тя е недостатъчно социализирана, колективният опит да бъде равно третирана предпоставя вече съществуващо неравенство.
В случай че доминиращото обществено мнение беше преодоляло стереотипа, превръщащ различието в неравенство, може би нямаше да говорим за интеграция, а за улесняване, подкрепа, съпричастност или за други неща от такъв порядък.
Този порядък изисква в по-голяма степен проявата на колективна солидарност, изразена не само на материално, но и на поведенческо ниво, и в много по-малка степен усилията на човека с увреждания да изпълнява нормите и стандартите за качество и ефективност на другите, превърнали се в непосилни за него. Същото се отнася и за отношението към всички човешки същества, които поради някаква причина се намират в неравностойно положение.
Смисълът на равното третиране има своя психологически аспект, който не е достатъчно осъзнат от общата конвенционална менталност. Когато си поставям като задача и цел на моето поведение да третирам някой друг наравно с мен, вече съм предпоставил отношението на неравнопоставеност и съм тръгнал по грешния път.
Решението е в естественото и безпредразсъдъчно възприятие, което възниква спонтанно. На него му помагат интуицията и природният интелект, разбирането за хармоничния характер на общочовешкото съжителство. Отговорът на фундаменталния въпрос: „Кой е другият?” не следва да бъде в идентификацията на различието, а в унификацията на универсалните и споделени ценности, а защо не и в откритието на нови истини за живота и света.
Така се формира отворена, а не затворена в себе си култура, разширява се диапазонът на мисленето и различните престават да носят кръста на различието си.