Срещнах на Нова година съученик на сестра ми. Лекар, от 4 години живее и работи в Германия. Питам го дали са му признали българската диплома, а той вика – е, как, бе, ние вече сме едно. Само държах изпит за езика.

Зарадвах се, понеже видях, че за този българин Европа е станала наистина това, за което българите мечтаеха и мечтаят. Едно цяло, и можеш свободно да избираш къде да живееш, къде да работиш и какво.

Докторът така и каза. Сега там е по-добре, но когато и тук стане добре, тези, които сега са там, ще се върнат тук. Ще дойдат и други.

Ставането на тук като там, че и по-добре, обаче е доста трудно. Работата е в това, че все повече добри и качествени хора отиват там. А като няма достатъчно хора, които мислят, чувстват и работят по европейски, наваксването, ако изобщо е възможно, е много бавно.

Вечерта се чух по скайп със сестра ми, която живее във Варна, та да си честитим новата година и да й кажа за съученика й. Чакай, вика тя, сега говоря с Йоана, месим баница онлайн. После ще ти се обадя.

Йоана е дъщеря й, моя племенница. Учи в Кардиф, Уелс. Прияло му се на детето баница, та си я меси под ръководството на майка си по интернет. Даже се чуваше как тупка тестените топки по масата. Доживях и това – онлайн новогодишна баница. Вълнуващо. Едните я месят в Уелс, другите – във Варна и после всеки си яде своята. И двете баници обаче си остават български.

Но е и малко тъжно.

Европа е наистина нашето общо отечество. Но и България е нашето отечество. Ние сме тук, тук сме се родили, тук работим, отглеждаме децата си, тук са нашите родители.

Вече не е неприемливо да си търсим късмета по широкия свят.

Но още по-естественото е да успяваме тук. Ще е много по-лесно, ако ценим хората. Ако даваме възможности, ако българите усещат, че живеят добре в собствената си родина, че и тук качествата, заради които успяват по света, са на почит.

Тогава мнозина ще учат в Европа и по света, но малцина ще оставят домовете си в България в търсене на щастието другаде.

Сега по-скоро не е така.

И месим баници онлайн. Какво друго.