Дигиталната реставрация все още не е така популярна у нас особено що се отнася до научните и най-вече образователните среди. Надявам се, тази работа да стане стъпка в посока на осъзнаването на значението, което има възстановяването на исторически важните изображения, за нас и за поколенията след нас. Човек е така устроен, че по-лесно вярва в това, което вижда.

Помня, когато за първи път видях обикновеното, ежедневно лице, лишено от решителния патос и героичния устрем на профила. Беше лицето на Ленин. Това беше в края на 80-те години на ХХ век в списание "Огонек".

Цял живот този образ, мултиплициран до невъзможност, ни гледаше с "добрите си очи" буквално отвсякъде. До степен, в която можеш да го разпознаеш дори в проста, схематична скица, направена с няколко едри мазки на четката. Фотографиите в онова списание показваха човек, когото не познавах. Визуалната пропаганда беше много важен елемент от идеологията - било то червена, или каквато е там. Всяка революция ражда нови идоли. Плакатната пропаганда е отлично оръжие, което с прости символи въздейства на хора, чиито възприятия така или иначе са неспособни да тълкуват по-сложна символика.

Пък и се вижда добре отдалеч, което означава, че простотата им не търпи ограничения в мащаба. Графичното опростяване в контрастни петна започва да става популярно в началото на ХХ век. С главоломната индустриализация и автоматизация този начин на представяне на образи бележи връх по време на войните и непосредствено след тях. Интересно е, че след разделянето на света с желязна завеса този жанр, който ще нарека "плакат" за по-кратко, в по-свободната част от света е впрегнат за целите на рекламата, докато в другия "лагер" е мобилизиран в редиците на идеологията.

Ескадрони от колеги плакатисти неуморно се трудеха, тоест воюваха на фронта на визуалната измама, за да бъдем убеждавани в правотата на доктрината. С прости думи казано, те също са работили в рекламата, убеждавайки ни в непогрешимостта на посоката, рекламирайки продукт с твърде съмнителни качества. Впрочем точно като колегите си оттатък, но това разбираме едва днес. Визуалната пропаганда щамповаше лицата на своите апостоли, старателно отнемайки човешките им черти.

В нашето съзнание те трябваше да бъдат свръхчовеци. Точно така физиономиите на тези хора излизаха извън реалността, те вече нямаха повече от едно изражение върху каменните си лица, нямаха възраст. Тая унификация позволяваше на идейните конструктори безцеремонно да преплитат всякакви личности в невъзможно съжителство.

Ето как редом съжителстваха образите на старите герои като Ботев, Левски, Раковски и прочее наедно с Димитров, Благоев, та дори и Ленин. Разбира се, авторите на подобни безвкусни манджи не се ограничаваха единствено "брандиране" - както биха го нарекли днес - на идеите си, не - думи и изрази бяха вадени от контекста на казаното, бяха пришивани към чужди идеи и преиначавани. Така, както се спестяваха думите на Левски "на нашето знаме, което ще бъде забито на Балканския полуостров, трябва да бъдат написани само три думи: "Свобода и всекиму своето" за сметка на "чиста и свята република", всекиму своето" очевидно е в разрез с идеологията и никога не се споменаваше.

И така, след така протеклите промени и сриването на желязната завеса бойците от фронта на визуалната пропаганда логично се преляха в рекламата и от плакатисти се превърнаха в графични дизайнери. Днес професията "плакатист" не съществува, но парадоксално резултатите от идеологическата работа все още са търсен ефект при всеки важен повод. Оказва се, че пресявайки отпадналите икони на идеологията, другите - истинските са си съвсем окей.

Каменните физиономии на Левски, Ботев, Раковски и кого ли още не продължават да ни гледат безчувствено от плакати и корици. Размножавани и копирани хиляди пъти подобия на фотографии изобщо не ни правят впечатление с липсата на каквато и да било реалност. Защото това са сръхчовеци. Асоциативното възприятие у човека има свойството да еволюира толкова бързо, че е в състояние да изгради картина от напълно абстрактни обекти. Този въпрос не би ме тревожил толкова, ако разбирането и познаването за тези хора не беше на абсолютно същото ниво. За съжаление, плакатната инерция на лозунгите се разпростира и върху историята. Силата на духа и тленните устои на героите не биха впечатлили нито един ученик, подвизите, трудният живот, рискът, жертвоготовността - изобщо всичко това, което би трябвало да е пример и вдъхновение, е малко вероятно да трогне едно дете, отраснало със супергерои, екшъни и комикси, които дори са по-добре нарисувани. Разчитаме на безмълвната помощ на нашите герои за изграждането на ценностна система и нравствена култура у бъдещите наследници на нацията. Ядосваме се, че знанията им са проформа, заизустени и бързо се забравят. Причината е, че тези образи са неубедителни и безчовечни. Силата и мащабът на тези хора днес може да бъдат разбрани единствено ако проумеем, че тези са били като нас - човеци от плът и кръв. Само тогава някой би могъл да повярва, че може да потърси в себе си тази сила и дух, които ще променят живота му.

Ето такива размисли, които отдавна ме занимават, и, разбира се, огромното ми любопитство ме накараха да се заема с тази фотография на Апостола. Ироничното в този случай е, че Васил Левски е един от първите, който осъзнава мощта на визуалната

пропаганда. Той използва за нейно оръжие... себе си. Безпогрешното му усещане явно му е подсказало, че силата на зрителното възприятие е незаменима и спестява много думи. Изглежда, Левски се е догадил, че виждайки български войвода с военна униформа, обикновеният селянин много по-лесно ще повярва в делото. В писмата си на няколко места дава инструкции портретът му да се проводи тук и там.

В писмо до Данаил Попов в Търну Мъгуреле от 1872 г. освен хилядата фишека (барутни заряди, предшественик на патрона) за пушки моли да му се изпратят и портрети:

"... Пусулата (далекоглед), мастилото, книжата запечатаните, долу са се на мазата, и войнишките правила. Портрети мои щяха да ви изпровождат от Букурещ; ако бъдат изпратени, и тях им дай.

Очевидно портретите са част от революционната логистика, макар понякога да попадат във вражески ръце. Ето какво споделя самият Данаил Попов в друго писмо до БРЦК в Букурещ същата година относно ответните мерки на турската полиция:

"... Тъй също още повече търсят, казва, другар на Димитра (Общи), т. е. В. Лъвскаго; казва, че на ден по 20-30 депеши идват от Русе и оттамо пак повече бият за повън вредом все за него. Имат му и портретът. Случи се че виде у мене един негов портрет, който е с униформа в голям формат. И като го прегледа добре, каза, че тогова, който търсят, комуто и портретът имат, прилича на тогова, т. е. прилича на същия него. Тогава аз му казах, че тоя е един мой приятел влах - офицерин, и тъй се замаза работата."

Без съмнение става дума за същата тази фотография на Апостола - в униформа на Първа българска легия. Тя е една от седемте негови фотографии, които достигат до нас.

Правена е в Букурещ от фотографа Карол Поп Де Сатмари в неговото студио през 1868 г. Общо три от фотографиите на Васил Левски са направени от него. Унгарецът Карол Поп Де Сатмари не е случаен човек. Освен фотограф той е и много добър живописец. Роден етнически унгарец в Коложвар (днешен Клуж, Румъния) в 1812 г., Сатмари отваря своето ателие в Букурещ през 1850 г. Той става първият сертифициран фотограф в Кралство Румъния, придворен фотограф на крал Карол I, както и първият военен фотожурналист в света, заснемайки бойните действия по време на Кримската война (1853), по онова време той е един от десетината фотографи в Европа изобщо. В 1855 г. за своята фотографска работа Карол Поп Де Сатмари получава и четири медала от английската кралица, императора на Австро-Унгария, Наполеон III и краля на Испания.

Той пътува чак до Китай и Сибир - Русия, за да прави снимки. Очевидно този мъж по онова време в Букурещ е бил знаменитост. Малко по-късно Букурещ става център на българската емиграция и особено в тази й част, която се подготвя за освобождението на България. Изглежда, унгарецът е симпатизирал по някакъв начин на нашите хъшове, което показва по-късното му заснемане и на Плевенската епопея в Руско-турската война, когато е военен кореспондент с руската армия. Но да се върнем на снимката.

Няма подробности около нейната направа, въпреки че в това студио са направени и още снимки на български въстаници - това са Хаджи Димитър и Георги Левков, когото Раковски, чийто телохранител той е до смъртта му в 1867 г., прекръщава на Бранислав Велешки.

Велешки е заснет в почти идентична униформа с тази, която носи Левски. Съдейки по балюстрадата, използвана за декор, както и килима, вероятно двете фотографии са правени по едно и също време. От разпускането на Първата легия в Белград са минали близо 6 години (1862), затова не може да се твърди със сигурност, че тази униформа е от легията, макар силно да наподобява. Години след това Велешки твърди, че тази е същата "венгерка", с която е заснет Левски. Държавният музей я откупува от него в 1896 г. И макар още няколко четници да са се снимали в подобни униформи, всъщност нито една не съответства изцяло на тази, в която е облечен Апостола, освен това повечето от тях са снимани в Белград. Твърде възможно е тя да е била реквизит от ателието на Сатмари така, както разпознаваме и сабята в друга фотография. Известно е, че не всички участници в Първата легия са имали униформи, вероятно двайсетина души са били облечени така, но за това няма сигурни свидетелства. Оригиналната фотография с картонена подложка на фирмата на Карол Поп Де Сатмари се пази в Държавния архив. Размерите са 11х16 см, което потвърждава "големия формат" от писмото на Д. Попов. На повърхността й се забелязват следи от молив за разчертаване на решетка, с чиято помощ е правен трансфер за увеличение в мащаб на изображението за картина или плакат квадрат по квадрат. За беда графитът допринася за увреждането, защото не избелява, а върхът на молива оставя и механични следи по хартията. Силно избеляла и похабена, части от изображението са напълно изчезнали. За да бъдат възстановени, трябваше да прегледам всички фотографии на четници, облечени в подобни хусарски униформи, и тогава установих, че приликите в тях са привидни. Позата на Левски по някакъв начин ми се стори неестествена, особено на дясната ръка - тази, която е под другата. Сякаш я е наклонил, така че маншетът да покрие възможно повече от китката. Това ме навежда на мисълта, че униформата не му е била съвсем по мярка, което се

вижда и от гънките на панталоните в основата на крачолите точно под ръцете му.

Източникът на светлина също не можеше да се определи категорично, заради светлата униформа гънките са почти изличени от времето. След дълги опити да възпроизведа точните контури на наръкавните орнаменти, се отказах и ги нарисувах наново така, както биха били убедителни. В основата си униформата е типично "хусарска", както споменах, затова използвах мотиви от орнаментация, типична за такъв тип униформи.

Щом не е тази от музея, значи няма откъде да видя точните линии. Стигаме до колана. От токата е останал само контур. Без съмнение тя е метална, но ми стои съвсем празна и затова решавам да имплантирам релефен лъв от печата на Привременното правителство, получава се добре. На фотографията на Велешки се различават неясни контури по токата, която изглежда сходна. Все пак невъзможна е точната реставрация, а убедителността на изображението зависи от този своеобразен център - ръцете, колана, сабята. Сабята оправям лесно, има я и на други снимки, виж, ръцете са проблем - там не е останало нищо. Заснемам собствените си ръце, не от суета и не за друго, а защото мога да експериментирам с позата им свободно. След това правя така, че да залича характера им, опитвайки просто да им придам плът и човешки вид, който някак да отговаря на лицето.

Оригиналните ръце на Левски, за голямо мое съжаление, не личат - виждат се само сенките между пръстите и няколко светнали нокътя, които изглеждат гротескно, защото са напълно деформирани. Лицето на оригиналната фотография носи тежките следи от век и половина.

Ноздрите са две черни точки, очите почти ги няма. Цялостното изражение е странно. Съзнавайки колко трудна задача имам, се заех да го възстановя в тази конкретна обстановка, опирайки се на останалите портрети на Васил Левски. Не зная дали съм успял, но на мен ми стои убедително. Следвал съм точно пластичната конструкция на черепа и контурите на лицето - очи, вежди, уста и пр. Исках да избягам от щампования плакатен образ и да видя човека, застанал в онзи момент пред камерата. Исках да надникна през окото на обектива чак в 1868 г. и да видя това, което е видял Карол Поп Де Сатмари. Пусто любопитство, колко работа ми отвори... Оправям ширитите с възлите, които служат и за илици на закопчаването, копчетата. Елипсовидните метални копчета са характерни за този тип униформи, и днес нашите гвардейци имат подобни. Яката на униформата е ясно очертана, но под нея не личи нищо. Тук си позволявам още една волност - бялата якичка на ризата с подгънати краища. Все пак това е в голяма степен художествен портрет.

Широкият ремък (лента), който минава през гърдите му, има два или три неясни елемента. Това е така нареченият портупей - презрамка за носене на сабя. Тук трябва да разкажа вкратце още една история, макар и с риск да досадя.

Някъде около 1884 г. Тома Хитров, който също е поборник, съратник на Левски, но и фотограф в Букурещ преди Освобождението, разпространява същата тази фотография, но силно ретуширана от него. На нея Апостола е с черна коса, черни очи и... засукани

черни мустаци.

Още един, който е открил силата на визуалната пропаганда в нова светлина - подсилването на образа на Левски с юнашки мустаци е трябвало да покаже неговото мъжество. Интересна вметка - Левски споменава в някои от писмата си нуждата да му се пратят фалшиви мустаци за дегизировка. Не зная дали оттогава тръгва тая заблуда, че по онова време той е носил такива мустаци, и дали тя е причината, но на паметника му в София бюстът е досущ като с мустаците, получени от Хитров, чийто съдружник в това дело тогава е бил Йозеф Буреш, чех, също фотограф.

Из писмо на Левски до Киряк Цанков в Букурещ от 1872 г. :

"... Всичките писани (инструкции) гледайте по скоричко да ми ги изпратите: мустаки, брада, машина за фишеци и войнишките правила.

----

...Новина: нашите т (турци?) казват по българите тук-таме, че щяло да излезе от запад един човек с шарени очи и той ще освободи България. Днес съм останал без жълтичка и съм в големи мъки..."

И така, на този ретуширан портрет обаче Хитров и Буреш са добавили липсващите на оригиналната фотография елементи от портупея - кръгъл елемент - закопчалка (която личи и в оригинала), и кокарда във формата на щит с лъв на нея и свързващ ги шнур или верижка.

Същия лъв от печата на БРЦК, но с корона. Противно на мнението, че Левски е бил противник на лъва с корона по повод на изработването на печатите, в едно от писмата си той пита защо лъвовете са без корони и не трябва ли наново да се поръчат.

Изработвам тези елементи и ги добавям на портупея, без да съм наясно как точно се отнасят един към друг, но пак внимавам да са убедителни в общата логика на снимката. Интересен момент е и калпакът с пера. Очевидно това е астраганен калпак с метален перодържател от хусарска шапка - баварските хусарски униформи от този период са почти същите. Кокардата е любопитен елемент и на двете фотографии на Велешки личи да се същата. Твърде вероятно е да са имали една-единствена, която да са прикачали на различни шапки само за снимката, въпреки че на снимките на четниците от Белград личат доста подобни. Гербът силно напомня на този от знамето на четата на Филип Тотю от 1867 г. - щит с корона и лъв, зад него стрели, саби, мечове и пики. Подобен силует впрочем има и гербът на Османската империя. Остава да оправя ботушите - от тънка лъскава кожа, с много гънки в основата. Такива ботуши са почти неразделна част от хусарската униформа почти до началото на ХХ век, а в руската армия и - малко по-късно. Съвсем ясно е, че не са подходящи за военни действия, още по-малко в Балкана.

Любопитна подробност - зад краката на Левски личи една дъсчица, която вероятно е служела, за да стъпи човек с пети на нея и да изглежда по-строен. Той я е пренебрегнал, аз я заличавам, защото някак накъсва цялостния образ и няма отношение към общото впечатление. Остава загадка ремъкът на пушката, той представлява някаква странна гирлянда, която оставям почти в същия му вид. Самата пушка според специалисти е "капсулна, бивша армейска, одялана за ловна". И накрая, за да бъде съвсем убедителната картината, решавам да изправя геометрията на стаята. Този декор от орнаментирана ламперия личи и на други фотографии от студиото на Сатмари.

Перспективата е деформирана вероятно поради аберация от камерата (изкривяване вследствие на оптически особености на обектива), което личи и на други снимки с този декор в студиото на Сатмари. Симетрията на линиите "стяга" кадъра и човекът "стъпва" стабилно на пода. И така, след близо два месеца работа по тази фотография най-после успявам да "надникна" през обектива на Сатмари. Не зная дали и вие ще успеете да видите същото, но ако не успях да ви убедя, можете да гледате на този портрет като на един опит за пътуване назад. Във времето, когато героите бяха хора като нас. И ако този мъж е дал живота си за свободата, кръстосвайки пеш Балканите нашир и надлъж, то нека се замислим - дали той не е бил свободен?

ПЕЙО КОЛЕВ