В една от своите творби, Вазов изразява възхищението си от природните красоти на Варна. Поетът отсяда за първи път в някогашния Гранд хотел "Русия", в който днес се помещава бившата софийска банка на ул. "Преслав", построена през 1922 година от архитект Дабко Дабков. Мястото крие толкова много история. Именно там Вазов е създал пътеписът "Един наш черноморски бисер".
Произведението е написано през 1890 година, но излиза на бял свят едва на 1-ви септември 1901 година в софийския вестник "Мир". В него патриархът на българската литература разказва как се опитва да намери Морската градина.
"Да, бисер рядък, неоценен прилично от нас, пренебрегнат доскоро, даже не наш. От памтивека - още от Аспаруха, който пръв го превзе от византийците, тоя български град Варна, така чудесно кацнал на черноморския бряг, над зелените талази, е бил чужд град, с физиономия чужда, с интереси чужди, с душа чужда.
И българинът, който пръв път посещава Варна, под влиянието на първото впечатление ще си каже поразен и наскърбен:
- Това на е български град, тук няма българи!
Това си казах и аз в първия ден, когато излязох да се поразходя из Варна, след като оставих чантата си в хотел "Росия". Тоя хотел, въпреки името си, нямаше нищо руско, ни славянско, ни българско. Домакинът е маджарин, и булката е също, което й се прощаваше за вкусните ястиета, що готвеше; слугите гърци, келнерицата немкиня, гостите на трапезата гърци и италианци!
Реших най-напред да посетя тъй хвалената морска градина. Улицата, магазините, дюкяните имаха български надписи, но когато попитвах хората у тях за пътя до градината, отговаряше ми се на турски, на гръцки или на непонятен български език, като ми сочеха посоката, из която да вървя...
Приморската градина е наистина едно възхитително място въз високия бряг. Добре утъпкани, чисти, сенчести алеи лъкатушат из зеления шумак на акациите. Морето на изток, широко, равно, светло се синее с бръчкавата си повърхност и се дели от небето чрез една права сребриста черта в кръгозора. То ми праща своя прохладен лъх, а аз моите възхитени поздрави, на него, българското Черно море, което лиже българския бряг, което пръв път съзирах, пленен, като пред вълшебно видение... Сядам на кьошка, надвиснал на стръмния бряг, и пия с наслада кафето си, донесено от бюфета, като пиех с очи морската картина.
Долу под мене са морските бани, които нямат още къпачи - къпалния сезон не е дошел още. Вълните там са прозрачни като кристал и в дъното се видят ясно морските камъчета и тъмните водорасли; брегът на север, във вид на горист полукръг, се изкроява в морето и свършва с шумест нос, дето в зеленината се гуши, невиден оттук, разкошния Евксиноград. На юг полукръгът, поразширен, се свършва с друг нос, гол, в морето: Галата. Една залутана в синия шир лодка стои неподвижна с бялото си платно, прилична на голяма белоснежна птица... Но морето, колко е то хубаво! Това море е красотата, славата, величието на Варна. Гледаш и не можеш да се нагледаш на тия светли преливи на шаровете, нежните им неуловими тонове, хармоничният простор и пълнота на тайната стихия, тихият радостен лазур, размесен със смарагдови пояси и лъскаво- сребристи реки от светлина, гледка, която би внушила Байрону най-възторжените песни, що е извлякло от лирата му елинското море...
Уви. Варна не е била честита с някой Байрон, който да прослави морската й красота. Само покойният Шишков я прослави в стихове, които я опозориха:
Ой Варна, Варна,
столица стара,
близо Каварна
ти се докара!
Пхюй, каква непозволителна плоскост! Да му се не види "Каварната"! До каква нелепост съблазънта на ритмата може да докара и един почтен човек!...
Надвечер алеите се пълнят с върволица кавалери и модно накичени дами. Красният пол тук е действително красен. Какви черни очи, изразителни физиономии и страстност в движенията си имат тия гагаузки! Аз познах потомките на ония куманки, които упленяваха ума на нашите царе и стаяха български царици... А може би те са гъркини?
За да видиш българската Варна, новата Варна, трябва да се отдалечиш от морето и да се изкачиш на гърба на ръта, който дели морето от Девненското езеро. По тоя рът са българските махали с новите трикатни, хубави къщи, с огромното здание на девическата гимназия, със съборната черкова в руско-германски стил, с кокетния военен клуб, с библиотеката, с държавни учреждения, с прави улици и широки мегдани, с една малка, но уредена градска градина. Две прекрасни, постлани с камъни улици, обточени с добри плочници, турят Варна по-високо в това отношение от столицата. Но всичко това има още печата на началото си, на недостроеност: доста пусти пространства стоят още. Сега се строи пристанището, в него е върховната надежда на бъдещата българска Марсилия....
Година след смъртта на Вазов, през 1922-та по случай 50 години от неговата творческа дейност, варненци издигат паметник на поета в Морската градина, отправил взор и днес към Галата и Черно море.