Всеки ден едно дете у нас посяга на живота си. Звучи като в роман на Стивън Кинг. Но е истина. Такава е статистиката на Националния център по обществено здраве за миналата година. Уморени деца посягат на живота си, преди да са живели. Най-малката жертва е само на 8 години. Какво може да накара второкласник да си тръгне от света без предизвестие?! Лоши оценки? Несподелена любов? Едва ли. Остава вечният заподозрян - семейството. Забързаните родители, които нямат време за заченатата с обич рожба. Или родители, които вече не се понасят, чупят чинии през вечер и се псуват вулгарно и безпардонно. А синът или дъщерята попива словесната помия и в един момент разбира, че иска да отиде по най-бързия начин на друго място.

Представителите на по-добрата шеста раса, призвани да променят света, ни напускат безмълвно. Мълчанието им е най-страшната плесница. Не зная дали има деца индиго, но зная, че всички деца са ангели. И че те отдавна биха възцарили рая на Земята, ако ги нямаше възрастните. "Е, нали все пак някой трябва да създаде тези деца, няма идеални неща", ще възкликне в този случай най-добрата приятелка на Малкия принц, лисицата. Децата обаче едва ли са чували за добрата лиса. Защото вече няма кой да им чете приказки.

Днешните родители са на хиляди слънчеви години от духа на британския писател ерудит Джоузеф Ръдиард Киплинг. Блестящият повествовател и поет започва да разказва на трите си деца историите на различни животни, за да им донесе поука и радост. Без да знае, че "Книга за джунглата" ще го направи по-полурярен от другите му творби и че благодарение на нея редица поколения ще израснат с въображение.

Днешните родители не измислят приказки за децата си. Не намират дори време да прочетат вече написаните. Най-лесно им е да пуснат анимационни филмчета, в които гротескни герои гледат с изкривени лица, плещят ругатни, убиват за "Добър ден", скачат от небостъргачи ... и после продължават безобразията си. Децата не разбират, че така не бива да се прави. Или го разбират, когато връщане назад няма. Като 14-годишния тийнейджър от село Суходол, който умря, защото се хвана на бас с приятелите си, че може да пипне с голи ръце жици с високо напрежение.

Децата имат нужда от добри примери. Но за жалост чуват и виждат само лошите. Затова си отиват. Те искат да вярват, че са толкова силни, че могат да вдигнат цял кон като Пипи Дългото чорапче. Че могат да се преборят с вещици и зли кучета като Оловния войник на Андерсен...

Дошло е време възрастните да се повдигнат на пръсти и да се огледат в детските очи. Тогава ще разберат, че трябва да четат вечер преди заспиване "1001 нощ", за да се очовечат. Тогава ще разберат, че в словото има повече сила, отколкото в хилядите "важни работи", които издигат стени между тях и децата им. Тогава ще разберат, че няма нещо по-ужасно от това да кажеш на детето си: "Колко пъти съм ти казвала да не правиш така, олигофрен такъв!" Защото нима има нещо по-ценно децата?