Маестро ГРИГОР ПАЛИКАРОВ пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за нетипичната драматургия и мащабните живописни платна в операта „Самсон и Далила“ от Камий Сен-Санс, логиката в разгъването на музикалното и драматургично действие, изграждането на адекватни съотношения и динамика, многопластовостта в образа на Далила и изискванията към мецосопрана, прозрачността на звука и изяществото на френския стил, „Самсон и Далила“ в началото на големия разказ за ролята на личността в историята и разбира се – за любовта

„Самсон и Далила“ от Камий Сен-Санс, диригент-постановчик Григор Паликаров. Премиера на 23 юли 2024, 21.00, XV Опера в Летния театър. Първа постановка в историята на Варненската опера



Маестро Паликаров, с Камий Сен-Санс правите вече втора премиера за Варна – през 2022 г. с великолепната Органова симфония № 3 и през 2024 г. с най-известната му опера „Самсон и Далила“. Изяществото и красотата на двете произведения, като изразител на френската чувствителност, очевидно допадат на Вашето разбиране за музикална естетика.

Това е вярна констатация. Аз съм изключително щастлив като диригент и музикант, който с годините все повече оценява различните цветове, оттенъци, отсенки и нюанси в стиловете на националните музикални школи, повечето формирани в рамките на XIX век в Европа. Има, разбира се, и образци отвъд океана, но основните школи, които обогатяват звученето на класическата музика, са тук, особено когато говорим за периода на романтизма. А френската чувствителност, изразена чрез най-големите творци на тази нация, е много интересна и доста предизвикателна в стилово отношение. И ако приемем, че Сен-Санс е сред първите имена, с което свързваме френската музика и той е композитор, създал шедьоври в множество музикални жанрове, не само в операта, то тогава възможността да се докоснеш до неговите най-известни произведения е със сигурност вълнуващо преживяване. Все още си спомням прекрасното представяне във Варна на „Органовата симфония“; харесвам концертите му за пиано, Интродукция и Рондо Капричиозо за цигулка, „Карнавал на животните“, както, разбира се, и „Самсон и Далила“. Всъщност „Органова симфония“ и „Самсон и Далила“ отдавна стояха в съзнанието ми и се радвам, че съдбата реши и двете произведения да поставя именно във Варна. И това за мен са две много хубави събития.

Докато някои композитори създават завършени произведения за няколко месеца, Камий Сен-Санс твори своя шедьовър цели 11 години. Това дълготрайно извайване на всички компоненти в композицията се отразява върху сложността на творбата - една от причините, заради които „Самсон и Далила“ не се поставя често. Ето сега се случва за пръв път във вече 77-годишната история на Варненската опера. В какво се състои трудността?

Ако трябва да назовем само три много известни френски опери, веднага ще се сетим за „Кармен“ на Бизе, „Фауст“ на Гуно и „Самсон и Далила“ на Сен-Санс. В този смисъл за мен беше изненада, че досега Варненската опера не е посягала към „Самсон и Далила“. Не бих казал, че се поставя рядко, по-скоро тя изисква няколко важни компонента, на първо място - изключително добри певци (не че другите опери не ги изискват). Но главната партия както в „Кармен“, така и в „Самсон и Далила“, е мецосопранова. Разликата е, че за „Кармен“ като че ли по-лесно може да се намери подходяща певица, а за „Самсон и Далила“ е наистина трудно да се избере точния глас, необходим да пресъздаде многопластовостта на героинята. Изпълнителката трябва да покаже еднакво убедително и двете лица на Далила. В изграждането на вокалната драматургия Сен-Санс е пределно ясен и за образа на Далила е необходим мецосопран, който може да покрие широк спектър от изисквания. В това отношение ние сме щастливци, защото в тази копродукция с Националната опера и балет на Албания в Далила се превъплъщава албанското месосопрано Викена Каменица, която е изключително подходяща за ролята. И ако трябва да посоча певица, за която съм сигурен, че е истинската Далила, то това без съмнение ще бъде Викена Каменица,.

Партията на Самсон, която на премиерата ще изпълни италианецът Дарио ди Виетри, също е предизвикателна, но и някак си по-достъпна за тенорите. Останалите роли не са толкова специфични. Като цяло „Самсон и Далила“, пак повтарям, не е толкова трудна в техническо, колкото в стилово отношение. Трудна за осмисляне заради нетипичната си драматургия, тя изгражда своеобразни пространства, сякаш рисува мащабни живописни платна. Разсъждавал съм над това защо композиторът е избрал този подход. Библейската история на Самсон и Далила е известна сама по себе си и още от началото на спектакъла всички знаят какво ще се случи накрая, тоест няма изненади. Може би точно затова Сен-Санс изгражда тези майсторски „изрисувани“ мащабни платна, в които се експонират основните противостоящи сили със съответните музикални характеристики. Действието върви логично към кулминацията, в която Самсон губи силата си, а след това проследяваме нишката до последния важен момент - развръзката, в която той възвръща за кратко силата си, за да предизвика срутването на езическия храм.

С творчеството на кой живописец може да се асоциират мащабните платна, както ги наричате, в „Самсон и Далила“?

Не съм се замислял над подобно сравнение, но веднага ми хрумва Рембранд. В никакъв случай френските импресионисти. Да, определено Рембранд, заради размаха, сложността, сгъстения драматизъм и мощта на внушенията, които излъчват неговите живописни творби.

Смята се, че в експресията на масовите сцени, подчертани с яркото присъствие на хора, се разпознава първоначалния замисъл на операта като оратория.

Не съм съгласен с формулировката на някои музиковеди за „Самсон и Далила“ като кантатно-ораториална опера. Вярно е, че хорът има голямо участие, но това е чиста опера, изградена драматургично по единствено възможния начин, по който това либрето би могло да бъде претворено в музика. Идеята е в пространствените платна, за които стана дума, да не се получи статика, тъй като подведена под статичен знаменател, операта може да стане безинтересна. Тъкмо обратното – трябва на преден план да се изведе динамиката в случващото се и ние я постигаме, като оставаме верни на драматургичния потенциал и търсим адекватните съотношения в развитието на отделните картини и действия. Мисля, че сме на прав път, който разчитам да ни доведе до впечатляващ резултат.

Кои са съществените моменти във Вашата интерпретация на „Самсон и Далила“, защо държите на тях и как ги възприеха оркестрантите и артистите?

Музикалните номера, като арията на Далила “Mon coeur s’ouvre à ta voix” или балетната сцена „Вакханалия” от III действие са популярни сами по себе си, но въпросът е как те се вписват в цялото. Както вече казах, за мен най-важното в постановката е да няма самоцелни моменти и всичко да води към кулминацията в края на II действие и оттам нататък към логичната развръзка в края на III действие. Постарах се да внуша на оркестъра логиката, по която се разгъва музикалното и драматургично действие и тази нишка вече може да се проследи и да се усети в репетиционния процес, в който се стремя да внеса и френския стил в звукоизвличането, в прозрачността на звука, както и френския дух, закодиран в музиката на Сен-Санс. На тези неща държа и над тях продължаваме да работим.

Заслепен от красотата на филистимянката Далила, юдейският предводител Самсон губи не само исполинската си сила, но причинява и гибелта на своя народ. Този библейски сюжет стои някъде съвсем в началото на големия разказ за ролята на личността в историята на човечеството... Мислите ли, че разбираме уроците на историята?

Ако не ги разберем, сме обречени да ги повтаряме. Човечеството е доказало, че някои уроци разбира, но повечето не разбира. Иначе как биха могли в XXI век да се случват войни, които ни връщат векове и хилядолетия във времето назад. Това е много лоша характеристика за нас като разумни същества. Дали оттук-нататък разумът ще надделее, не съм сигурен. За съжаление нормалността в обществото днес се диктува от волята на неговото мнозинство. Не искам да бъда антиутопичен, но ако 90% от хората в една група са ненормални, те ще определят състоянието си като нормално. Изглежда страшно, но е факт.



Ако се върнем към историята на „Самсон и Далила“, тя разказва най-вече за разрушителна сила на любовта и женското коварство, припознато като вражеска стратегия, оттам и двойната драма. Защо изкуството предпочита драмата пред щастието?

В щастието не се случва нищо, то е статично, а изкуството не може да бъде такова, нужни са му действие и драма, които да изобразява. И ако трябва да заема страна във философския дебат дали щастието е постоянно състояние или момент, за мен е по-скоро момент. Момент, който на фона на всички останали моменти, възприемаме като щастлив. А и би било скучно да сме постоянно в едно и също състояние и изкуството добре го знае, включително комедията, която разчита на някаква, дори да не е съвсем реална, но все пак драма (усмихва се).

Въпрос на гледна точка.

Да. Изкуството е добро упражнение по различни гледни точки. Горещо препоръчвам (усмихва се).