Романът „Рана“ стана носител на тазгодишното отличие „Златен лъв“ (откъс)

Романът „Рана“ на писателя Захари Карабашлиев стана носител на тазгодишното отличие „Златен лъв“ на Асоциация „Българска книга“ в категория „Най-добър издателски проект с най-голяма обществена значимост“.

Церемонията по награждаването се състоя по време на официалното откриване на юбилейното 50-о издание на Международния софийски панаир на книгата и в първия ден от Софийски международен литературен фестивал. Събитието се проведе в Зала 3 на НДК, а наградата връчи лично министър-председателят Николай Денков.

Изданието беше отличено сред общо девет достойни претенденти от журналистическото жури в състав – Паулиана Новакова, Иво Тодоров, Димитрина Кюркчиева и Николай Колев, което определи „Рана“ като: „Роман за забравената българска история, която поради политически или идеологически причини е останала в сянка, с принос към историческата и родовата памет, който благодарение на високата си художествена стойност ще допринесе за приобщаването на поколенията към тази част от историята и изграждане на автентична национална идентичност“.

В благодарствената си реч Захари Карабашлиев сподели:

„Моята мечта е всеки, който е между страниците на тази книга, докато я чете, докато утолява своята жажда за литература, за истории, за вълнение, да си спомни и за тези паметници от своето детство, за тези вероятно лични истории, които дремят в кутиите за обувки на собствения му дом, да поразпита родители, прародители и да си спомни за тези млади мъже и момчета, които са загинали за една по-добра България“.

„Това е роман не за война, не за антивойна, а роман за памет и забрава“, заключи писателят.

Базиран на хиляди страници историческа литература, военни документи, войнишки дневници, мемоари и лична кореспонденция, свързани с Първата световна война, двете Балкански войни и съпътстващите ги трагични събития, с Илинденско-Преображенските въстания, ВМОРО и революционното движение в Тракия и Македония, „Рана“ e неочакван и красив разказ за смелостта, състраданието и любовта, които спасяват човешката душа и в най-мрачните мигове.

Из „Рана“ от Захари Карабашлиев

Беше шумно по купетата и в коридора – весели викове, закани към врага, песни, глъч… После настроението се поуталожи, някои от момчетата заспаха, други приказваха кротко, разпитваха се кой откъде е, намираха общи познати, теми…

Сава почете малко от записките си по гражданско право в страници, които бе писал неотдавна, но мисълта му скачаше безпризорна по буквите – сякаш бяха записки от нечий друг живот. После отвори Заратустрата – както се майтапеше Терзиев, колчем го видеше, разгърнал Ницше. Кажи де, кажи сега какво казва Заратустрата или Соте, я кажи тъй ли рече Заратустрата, или не? – но не успяваше да се съсредоточи и зацикляше на едно и също изречение безброй пъти. След което извади стария си бележник, попрелисти го тук-там произволно. Не е ли странно – помисли, докато четеше редове, писани от самия него, а на моменти сякаш от някой непознат, – не е ли чудно как ние винаги най-първо се интересуваме от себе си, от това как изглеждаме в огледалото сутрин до това как и какво сме били записали в дневника си миналата година. Човешко, твърде човешко е безспир да разгръщаш и препрочиташ себе си.

Той облегна слепоочие на прозореца.

Срещу него Терзиев, уж отворил „Безсъници“ на Яворов, а дреме – вратът омекнал като гума, главата му клюма, та клюма.

Погледна часовника от Елиза, неговото момиче – швейцарски часовник от дядо º, който така и не дочакал мъжка рожба или мъжки внук, затова го завещал на нея. Елиза му го подари на раздяла. Ще те чакам, ще броя часовете до завръщането ти. И дано с всеки поглед към циферблата да мисли за нея и така да приближава своето завръщане. И да знае, че нейното щастие е в неговите ръце, така му каза. И го целуна. Как сладко го целуна тогава!

Елиза има издължени кафяви очи и белег над дясната вежда. Когато била дете, паднала, докато носела чаша вода на татко си, чашата се счупила и се забила във веждата º. Е, можела да извади и окото º.

С едно око щеше ли да ме залюбиш?

О, и без едно око пак щях да те обичам.

Вие, мъжете, сте готови да изречете всякаква лъжа, за да заслужите благоволението на една млада госпожица, така ли е?

Не, разбира се.

Дланите на Елиза са винаги топли, допирът на пръ¬стите – нежен. Ръцете º, които галят лицето му, като да го извайват, устните º, които бавно приближават неговите.

А защо той затвори очи, когато тя го целуна на изпращане. Защо замижа? Защо не изпи с поглед всяка глътка от нейната близост? Сами си причиняваме слепота понякога – сигурно, за да запечатаме тези моменти като на фотографска плака и да ги виждаме винаги, когато го поискаме.

А може би очите неволно се затварят, за да не гледат, а за да виждат по-добре.

Сава извади от вътрешния джоб на куртката последното писмо от Елиза, прочете го още веднъж от край до край, помилва с очи портрета º, обърна го да се наслади на красивия º почерк с датата. После опря слепоочие на хладното стъкло и се загледа навън.

А зад прозорците и сякаш повлечени от мислите му, цели поля и хълмове се връщаха назад, назад, назад, все към нея.

– Готови ли сте, господа офицери, да умрете за отечеството! – сепва го отново гласът на офицера, сега застанал в края на сянката на голямо дъбово дърво, докато те с Терзиев се пържат, оставени на милостта на силното следобедно слънце, уж есенно. Не че това е въпрос де.

– Тъй вярно, гос’ин полковник! – чува гласа на Терзиев и се включва малко в края, та се налага пак да го каже: – Тъй вярно, гос’ин полковник. – Така Сава го каза два пъти, вторият по-ясно и силно. Заради мазолите от тези нови ботуши е всичко.

– Много добре – отсича полковникът, сваля шапката си, държи една светла кърпичка в ръка и с нея попива пот от лъсналото си чело. – Много добре.

После махва с ръка да пристъпят напред към него под сянката. Младите се споглеждат и правят широка крачка напред. И едва тогава, когато прекрачва в по-тъмната част на малката полянка, Сава Сотиров осъзнава казаното: двама офицери точно като тях са били убити вчера, вероятно на тяхна възраст, вероятно същите думи са чули и те точно преди да влязат в боя, може дори на единия от двамата ботушите му да са били с половин размер по-малки. Или по-големи? Както и да е. Той забива поглед надолу – вчера двама храбреци са били от тази страна на тревата, днес са вече от другата. А те? Къде ли ще се озоват те? Как ли ще свърши за всеки от тях тази война?

– Лягай! – Гласът на офицера изгърмява, поглежда нагоре, без да променя изражението си, като леко присвива

колене, въздухът над тях зафучава и със сссссссссвистене в короните на дърветата избухват един след друг два силни експлозива, двамата младежи се захлупват по очи, Сава забива чело в земята, стиска очи, някъде изцвилва кон, той поглежда настрани с крайчеца на окото си, без дори да вдига буза от горещата трева – във въздуха се издигат пръст, коренища и клонак и падат според тежестта си и земното притегляне, зелени листа се разпиляват из жежкия въздух като празнични конфети.

Офицерът хлопва обратно шапката на главата си и се смее:

– Поздравяват ни, мамалигите, за добре дошли. Как са гащите, юнаци?

Терзиев отупва коленете си от пръстта и се понавежда към Сава, повява с ръка пред носа си, като че му е замирисало.

Хили се.

Сава се мръщи, ще му се да го срита, какво, като са приятели.

След детайлен инструктаж кой от тях къде ще бъде разпределен и какво се очаква, полковникът вдига ръка към някого:

– И една последна работа има да се свърши. Стояне?

Стоян явно е свръзката.

– Господа школниците се наконтили с хубавите нови куртки, ще кажеш, че на сватба тръгнали. Улеснявате врага, господа, много улеснявате врага. Врагът гледа първо командния състав да удари. Стояне, кажи на фелд-фебела да им изпише по една войнишка куртка от тила за утре, обличате тях, криете пагоните, никакви отличителни знаци. Даже, Стояне, кажи още днес на кашаварите да намерят войнишки куртки, та да ги донесат с вечерята.

– Слушам, гусин полковник.

После към тях се приближава тантурест фелдфебел, представя се, поема ги и ги въвежда в ротата. Показва кое къде е – ей тука идват баките с храната, там ще се строявате, а ей там зад дървото е отходното място.

Българинът само на небето не е срал – казваше Дрангов, – ама само защото не е намерил как да се качи, затова.

И ще продължи: Хигиена. Обувки. Спретнатост. Дисциплина. Юначество. Победа.

Идва друг фелдфебел, за да отведе Терзиев към неговия взвод.

Хайде, Терца, сбогом, Соте.

ПРИЯТЕЛИ: 0.4 + 0.4	Бургас Казанлък Монтана Сандански	BG16RFOP002-2.073-1758-C01
Moreto.net във Facebook