"Една фамилна история" събира в мащабна експозиция три поколения артисти със свое знаково присъствие в историята и в днешните дни на визуалните изкуства в България - Юлий Минчев, Калина Тасева, Десислава Минчева и Сандро Арабян.

Откриването е на 11 ноември от 18:00 ч. в Градската художествена галерия “Борис Георгиев” във Варна. Експозицията ще може да бъде разгледана до 11 декември.

Изложбата ще бъде открита от изкуствоведа Румен Серафимов, който е и неин куратор.

След специалната покана от екипа на галерията за представяне на всички художници от семейството проф. Десислава Минчева е подбрала творби за изложба, която реди в мислите си от години насам.

Нарича я “Една фамилна история”, защото със събраните от ателиета и колекционери творби проследява пътя в изкуството на своите уважавани родители и на сина си, както и своето творчество.

Майка ѝ - голямата българска художничка Калина Тасева, която почина тази година на 94-годишна възраст и до последно не остави четките, е сред уважаваните имена в нашето изобразително изкуство, признат майстор на исторически и патриотични сюжети, на портрети, пейзажи и натюрморти.

Баща ѝ - графикът Юлий Минчев, е представен в експозицията с творби от различни периоди в неговото творчество - от изящните тушови рисунки през линогравюрите му до абстрактните графични произведения. Той също рисува до последните си дни, почива през 2006 г.

Самата Десислава Минчева приема продължаването на пътя на достойните си родители като своя мисия. Една от първите възпитаници на Светлин Русев, тя се налага през годините като великолепен майстор на рисунката, живописния портрет и пейзажа, а своите умения предава на студентите от Националната художествена академия, където е професор по рисуване.

В дните преди изложбата проф. Минчева се обръща назад към годините и търси отговори на важни въпроси за себе си и за изкуството:

“Защо съм художник? Вече забравих отговора на този въпрос. Но повече от 50 години рисувам съзнателно – значи това е най-важното за мен.Никога не ме е вълнувало дали съм модерна или не, дали се вписвам в променения свят или стоя извън него. Никога не съм си пожелавала повече от това, да имам възможност да правя нещата, в които вярвам и които искам. Никога не съм се чувствала прекалено толерирана или недооценена. Отдавна съм направила своя избор и само се надявам да не е бил погрешен. С Големите художници не се състезавам – прекланям се искрено пред тях. Състезавам се само със себе си. Иска ми се да скачам по-високо, но… природата ми е дала толкова. Щастлива съм, че не губя интерес към света, към хората и към природата. Не се страхувам (вече) да казвам думата „красота“. Тя, според мен, съществува – и в живота, и в изкуството. Картините, които правя, изразяват стремежа ми към нея, нека всеки я разбира, както иска. Мисля, че точно разместените пластове в живота ни, нарушената хармония и загубата на идеали ме карат още повече да изпитвам необходимост да създавам своя съвършен свят. И понеже идеалите по презумпция са недостижими и ако Господ разреши, може би ще имам oще път в преследване на нещата, които мечтая да мога да направя... един ден… дано!

Надявам се да приемeте картините ми непредубедено - точно така, както съм ги рисувала – без оглед на времето, в което живеем днес, без оглед на дребните и по-големите противоречия, съпровождащи ни във всеки един момент от битието ни. Мисля, че има неща, неподвластни на социум и конюнктура. Исках с помощта на натурата да създам друг, личен, иреален свят, по-дълбок и близък до архетипните понятия за човек и природа, без сюжет в истинския смисъл на думата, без ненужни подробности – само онова, което ме вълнува като изначална същност, обгърната от светлия воал на потъващата хуманност. Понякога се чувствам анахронична на времето си, но това съм аз.

Ненавиждам фалша. Както е казал Джером Джером: „Честността е най-големият лукс, който човек може да си позволи.“

Аз очевидно съм щастлив човек, на когото не му се е налагало да прави големи компромиси. Изисква известна сила на характера и търпение, но е възможно. Тръгнеш ли по пътя на отстъпване от собственото си АЗ, си загубен. Спираш да имаш достойнство. А изкуство, според мен, се прави от достойни хора. Моята теза е, че всеки трябва да прави това, в което истински и дълбоко вярва, без съобразяване с мода и правила. Откриеш ли кой си, заговориш ли на собствен език - имаш шанс.

Знам колко още имам да преодолявам и никога няма да се успокоя.”

Най-младият представител на фамилията - синът ѝ Сандро Арабян, работи в областта на фотографията и има подчертан интерес към улавянето на специални, гранични моменти от човешкия живот. В изложбата виждаме негови снимки на баба му, с която е имал много силна връзка, направени в последните ѝ години, сред които е и разтърсващата снимка на нейните изнемощели вече ръце, които обаче продължават да държат четката.