Днес се навършват 177 години от рождението на Петко Киряков, по-известен като Капитан Петко войвода.

Петко Кирков (Каракирков, Киряков), по-известен като Капитан Петко войвода, е български хайдушки войвода и революционер, посветил живота си на освобождението на беломорските българи и обединението им с България, защитник на Родопите, борил се за свободата на потиснатите в Османската империя.

Капитан Петко войвода има над 22 паметника в България – Кърджали, Крумовград, Ивайловград (с. Плевун), Чепеларе, Варна, на Бунарджика в Пловдив, Стара Загора (в парк Тракия), Асеновград, в Морската градина в Бургас и други. За най-внушителен се смята този в Хасково, открит през 1955 година, дело на Стою Тодоров. В десетки български градове и села има улици, носещи името на героя, в Свиленград един от големите квартали се казва Капитан Петко войвода.

В негова памет са написани много народни песни, научни изследвания и литературни творби. По сценарий на Николай Хайтов за него е създаден спечелилият изключителна популярност биографичен многосериен филм „Капитан Петко войвода“ (1981) с режисьор Неделчо Чернев, оператор – Димо Коларов и с участието на актьора Васил Михайлов в главната роля.

Биография

Петко войвода е роден на 18 декември (6 декември стар стил) 1844 г. в българското село Доганхисар, разположено на 26 километра от Дедеагач в Беломорска Тракия. В родното му село при даскал Лефтер, 15-годишният Петко се научава да пише и чете на български с гръцки букви. Майка му се казва Груда Кокаличева от съседното на Доганхисар село Тахтаджик, а баща му е Кирко Каракирков. Има 8 братя и сестри. След като турците убиват брат му Матю и братовчед му Вълчо, на 6 май (Гергьовден) 1861 година той излиза предводител на чета хайдути в гората, за да мъсти. Скоро 7-те момчета хайдути ликвидират убийците на Матю и Вълчо и главния виновник бахшибейскйя чифликчия Мехмед Кеседжи бей. На 16 юни 1861 година, при село Бахшибей разбиват турската полицейска потеря, водена от известен в околията с жестокостта си кърагалар, като убиват 2-ма и тежко раняват още неколцина турци. След още две успешни битки с потерите през месец август, четата им става легендарна.

На 6 януари 1863 година една потеря от 130 души заптиета и башибозуци открива и загражда станалите вече деветима хайдути край село Исьорен в Еноската кааза. Двама са убити, а Войводата (Голям Петко), Петко Радев (Малък Петко), Комньо Стоянов от Доганхисар и Стоил Атанасов от Исьорен са ранени, пленени от турците и хвърлени в затвора в Гелибол. Организират бягство, но са заловени и преместени в Солун в затвора „Канлъкуле“ (Кървава кула), известна днес като Бялата кула. След като устояват на инквизициите и отричат всичко, турците решават да ги прехвърлят в Драма. По пътя хайдутите напиват заптиетата и успяват да се освободят, но скоро при една турска засада всички освен войводата са пленени.

През 1864 г. новата чета завързва едно след друго кървави сражения. На 10 юни се сражава при старата Момчилова крепост Буруград и езерото Буругьол, Ксантийско. Девет дена по-късно – в планината Саръкая, Маронийско, където четата не само дава отпор и отблъсква потерите, но ги и преследва. Одринският Вали паша, силно обезпокоен, праща срещу четата Осман ага, кърагасъ в Одрин, получил своя бинбашийски чин за победата си над на Ангел войвода. Въпреки че превъзхожда в жива сила 20 пъти хайдутите, Осман е бит и опозорен от Петко войвода и пашата го хвърля в затвора. Следват успешни сражения с турците в планините Карлък и Шапкъна, в околностите на Гюмюрджина – на 30 август и на 28 септември.

За живота му във Варна:

В края на Руско-турската война Капитан Петко войвода гостува в Русия на ген.Скобелев - по негова покана. Там генералът го представя ня император Александър II, като императорът му дава още веднъж званието капитан за участието във войната и го награждава с Георгиевски кръст за храброст му подарява имение в Киевска губерния.

Около година се повъртял в губернията, след което я продал и се върнал в България. Но когато стъпил на българска земя, не му позволили да продължи към целта му - Източна Румелия, затова остава за малко уж във Варна

Самият той се определя като "заточеник във Варна"

През 1892 г. бива заподозрян, че развива антистамболовска дейност и готви покушение срещу министър-председателя. Бива арестуван и изтезаван лично от варненския градоначалник в подземията на Римската кула. Не е бил изкаран пред съд и без присъда е заточен в стария турски участък до Римската кула до 1894 г. След като излиза, става учредител и член на настоятелството на тракийското дружество "Странджа", което 56 години след смъртта му ще изпрати искане за създаване на паметник в негова чест. Във Варна живее 20 години, ръководи дружеството до последните си дни. На 7 февруари 1900 г на 55-годишна възраст почива от рак на стомаха. Погребват го в старите варненски гробища.