"Ако Китай не се беше отказал, щяхме да постигнем едно чудесно споразумение", написа Доналд Тръмп в Туитър в понеделник. Три дни по-рано обаче (в петък) той вдигна двойно вносните мита за китайските стоки, с което всъщност направи пробива в търговския спор между двете най-силни икономики в света по-скоро невъзможен.
Пекин многократно е давал да се разбере, че няма да преговаря с опрян до главата пистолет. В отговор на "американския унилатерализъм и търговски протекционизъм" Китай обяви, че от юни налага мита на вносните американски стоки на обща стойност 60 милиарда долара. Тръмп обаче смята, че всичко върви по план. А икономическият му съветник Лари Кудлов добавя, че САЩ са на път да прекратят "продължаващите вече над 20 години нечестни търговски практики" на Китай. Още на следващия ден обаче Тръмп посмекчи малко позицията си: "Влязохме в малък сблъсък с Китай. Но ако Пекин все още иска да постигнем сделка, тази възможност все още е налице", заяви американският президент във вторник.
Да си припомним конфликта с Япония
Стратегията на Вашингтон да се бори срещу протекционизма с още повече протекционизъм не е нова. През седемдесетте и осемдесетте години на миналия век президентите Ричард Никсън и Роналд Рейгън също използваха лоста с митата - срещу Япония. Навремето източноазиатската страна беше ограничила достъпа до вътрешния си пазар дори още повече, отколкото днес Китай. Токио насърчаваше целенасочено определени отрасли от икономиката си, а със средствата японските фирми предприемаха истинска експортна офанзива, с която САЩ не можеха да мерят крачка. "Ще ни изядат живи", беше казал Хенри Форд Втори, след като навремето "Тойота" изпревари американската компания.
Автомобилният пазар беше само един от многото подобни примери. За някакви си 10 години търговският излишък на Япония в търговията със САЩ достигна 100 милиарда долара, което вкара двете страни в продължителна търговска война. Но това не доведе до никъде. Наложените от Вашингтон автомобилни мита и японските "доброволни" лишения дори доведоха до влошаване на американския търговски баланс, защото японските коли станах кът и се търсеха още повече. Като цяло обаче тогава Япония се намираше в много по-неизгодната позиция.
В сегашната търговска война ситуацията е различна - днес американците са много по-зависими от Китай, отколкото навремето от Япония. Да не говорим пък за това, че Пекин днес притежава съвсем различна геополитическа тежест, макар страната да е с много нисък БВП на глава от населението - приблизително колкото този на една България.
Най-големият кредитор на САЩ
С амбициозния си проект за "Нов път на коприната" Китай успява да си извоюва нови пазари по цялото земно кълбо. Освен това Народната република притежава "спестовна книжка" с най-големите валутни резерви в света. Пекин следи зорко да не изпада във финансови зависимости. В същото време страната е най-големият кредитор на силно задлъжнелите САЩ. В търговската война помежду им това е инструмент, който не трябва да се подценява. Освен това Тръмп мисли в къси рамки - от седмица за седмица, докато Китай планира дългосрочно - за години напред, ако не и дори за десетилетия. Затова е крайно нереалистично онова, което Тръмп твърди - че просто нямало да търгува повече с китайците, ако те не приемели неговите условия.
Двете държави са част от една глобализирана световна икономика, чиито отделни колелца са свързани неразривно помежду си. Дори само половин изречение за Китай и САЩ в поредния туит на Тръмп може да се отрази негативно на пазарите в Европа. На самия него това му е безразлично - най-много това да напомпа допълнително суетата му. Но дали американският президент ще успее да прогони злите духове, които сам повика?
Годишно САЩ внасят продукция от Китай за 540 милиарда долара. Тръмп иска да убеди сега своите избиратели, че китайците веднага ще започнат да си плащат митата за внасяната от САЩ китайска продукция, от което в американската хазна ще постъпват милиарди. Той обаче не им казва, че увеличените американски мита ще се плащат основно от вносителите, а те пък от своя страна ще ги прехвърлят по-нататък по веригата - върху производителите и потребителите в САЩ. И днес много американски фермери и технологични компании вече изпитват последиците от наказателните мита. И за да ги успокои, президентът Тръмп трябваше да обещае на фермерите допълнителни субсидии.
Защо САЩ не си търсят съюзници?
Вместо да предизвиква сътресения на пазарите със своите постинги в Туитър, Тръмп би могъл да се поучи от опита с някогашния търговски конфликт с Япония. Така например той би могъл да съгласува действията си с други правителства, които също така имат интерес да накарат Китай да започне да спазва правилата на Световната търговска организация (СТО). В случая с Япония, през 1985 година САЩ се договориха с петте водещи индустриални държави (Г-5), с които сключиха в Ню Йорк т.нар. споразумение "Плаза". С него Япония се задължи да вдигне стойността на йената спрямо долара и по този начин да оскъпи експорта си. Тази стъпка се превърна в началото на края на японския икономически бум. Колебанията в обменните курсове впоследствие доведоха до рецесия, на която японците реагираха с рискови сделки на пазарите на акции и недвижими имоти, а прегрелият японски балон се спука окончателно към края на 1980-те години. Оттогава насам японската икономика стагнира. А след залеза на Съветския съюз и откриването на интернет САЩ успяха да си възвърнат предишното величие.
Трябва да признаем, че е малко вероятно днес Китай да започне да стагнира, а САЩ да си върнат някогашното величие. Затова и Доналд Тръмп откри втори фронт - срещу Европа. Той няма никакво време за губене: Тръмп би могъл да използва всички отстъпки, които би си издействал (в най-добрия случай) от китайците, за да засили натиска над Европа. Тази стратегия обаче граничи с хазарта и показва само едно: САЩ са силно притиснати до стената.