Радио „Фокус”: Госпожо Димитрова, Варна, като че ли, е била малко по-встрани от събитията през 1877- 1878 година?
Станка Димитрова: Да, наистина Варна остава встрани от военните действия по време на Освободителната война, защото при нейното обявяване или по скоро когато се замислят военните действия, командването на руската империя решава да промени маршрута на своята войска. Докато в предишните руско - турски войни Варна, тъй като е била разположена на най-прякото направления между руската граница и османската столица Цариград, е била обект и свидетел на много кръвопролитни битки, то сега при обявяването на войната през 1877 година Варна остава малко встрани. Това е така, защото руските войски преминават Дунава през Свищов. Причината е, че по време на тази война Русия не разполага със силен флот, на който да разчита. Варна остава встрани от центъра на военните действия. Преминавайки Дунава при Свищов, руските войски се разпределят на три отряда – преден източен и западен. Но за руските войски е било важно да има техен корпус във Варненско, който да отклонява вниманието на противника и да води кратки позиционни боеве, където е нужно. Затова този отряд, командван от генерал Аполон Ернестович Цимерман преминал Дунава даже малко по-рано, отколкото останалите руски войски през Свищов. Войските на Цимерман преминали Дунава при Черна вода и днешна Констанца. Докато се водели военните действия на Шипка, после при Стара Загора, обсадата на Плевен, всичко било през 1877 година, тук е било относително спокойно. Относително спокойно, защото варненци се интересували от хода на военните действия или както пише в спомените си свещеник Върбанов „от вървежа на военните действия, вървежа на войната”. Те получавали руски вестник, от който се информирали за това. Понеже знаем, че във военно време и винаги трудно, тогава около Каварна се ставали събития, които и до ден днешен говорят за една сериозна съпротива от страна на каварненското население срещу набезите на разбойнически части. Има много трагични моменти в историята на това селище. Градът е опожарен, много хора са избити, а от околните селища във Варна се стичат също търсещи убежище в българската община хора. Междувременно През зимните месеци на 1877, 1878 година отрядът на Цимерман активизира своите действия и в края на януари освобождава днешния град Добрич. А тук във Варненския край се е подвизавал друг отряд руски войски, командвани от Генерал Манзей, който през февруари 1878 година освобождава няколко селища като Суворово и Провадия. Варненската крепост е била силно укрепена и подготвена за сериозни действия, с модерни крупови оръдия и силен гарнизон. Във Варна по това време са се водили преговори за прекарване на демаркационна линия между двете воюващи страни, защото в края на януари вече е било сключено одринското примирие и е трябвало в тези дни да се установи демаркационна линия– една черта или граница, отвъд която на север да се разположат руските войски, а на юг да останат османските войски. Така след разговори, водени в дома на Елена Арсеникова, за които има свидетелства и запазени документи, след няколко съвещания между представители на двете воюващи страни се очертала една линия, която започвала от днешно село Кранево, преминавала през няколко села и стигала до село Пет могили, Шуменско. Така се оказало, че освободените от генерал Манзей селища отново трябвало да преминат под османска администрация. А във Варна тръпнели в очакване и неизвестност притеснявала жителите. Те започнали да се готвят за посрещане на руските войски, защото естествено било те да дойдат и във Варна. Междувременно по спомените на свещеник Христо Върбанов, който бил председател на българската община тогава, се говорело, че трябва да се направи арка в двора на българското училище и църва, сграда която и до днес съществува, писали да се изпрати от Одеса портрет на царя освободител, писали за платове, за да се ушият българското и руското знаме. Въобще вървели приготовления за посрещането на руските войски. Но станало така, че в Санстефанския мирен договор, който междувременно бил сключен, въпреки че в една от неговите клаузи се подчертавало изрично, че варненската и шуменската крепост ще бъдат изпразнени от османските войски, защото Варна, Шумен, Русе и Силистра са четирите укрепителни пункта в Североизточна България, служещи за отбрана на османската империя, в Санстефанския мирен договор обаче не били указани сроковете за опразването на тия крепости и започнали и тук преговори между воюващите страни. Преговорите били мъчителни. Представител на руските войски е бил генерал Аркадий Дмитриевич Столипин, който после на 27 юли 1878 година влиза със своите войски във Варна. Представителят на османското военно командване бил Фазлъ паша. Мъчителните преговори се проточили твърде много, за което съществуват документи, които публикува преди години покойният вече професор Велко Тонев, създателят на музея на Възраждането и един отличен изследовател на възраждането във Варна и Варненския край. В този сборник документи могат да се проследят всички ходове на преговорите, които се водели между двете воюващи страни. Те са твърде интересни за онези, които се интересуват, и от тях става ясно, че и освобождението на Варна било не по-малко трудно. Варненската свобода, макар и по-късно дошла през лятото на 1878 година, идва след преговори, но вече проведени на Берлинския конгрес между руските представители от една страна и представителите на великите сили от друга. Така в Санстефанския мирен договор било изрично указано, че той трябвало да бъде утвърден от представителите на Великите сили. Тези преговори са много интересни за всички дипломати, интересуващите се от военната история и историята на България, защото от протоколите на Берлинския конгрес става ясно колко важни и сложни са били преговорите и колко висока е цената на мира във Варна, на освобождението на Варна. Всъщност имало няколко варианта за нашия град. Благодарение и на умелата дипломация, която водел германския канцлер Ото фон Бисмарк, довели до предаването на Варна в ръцете на руските войски.