Преди малко повече от година актьорът Христо Мутафчиев бе повален от инсулт, докато беше на снимки в Поморие за новия филм на режисьора Людмил Тодоров "Миграцията на паламуда". След животоспасяваща операция в столичната болница „Св. Иван Рилски“ Мутафчиев успя да се възстанови.

Вчера той беше във Варна за представянето на книгата „Да бъдеш Христо Мутафчиев. За живеенето, силата, инсулта и други истории“. Книгата е написана от драматурга Яна Борисова по разкази на самия актьор.

Самият актьор определя книгата като упътване за оцеляване.

Христо Мутафчиев даде специално интервю за Дарик Варна, откровено за инсулта, за тежките моменти след това и за живота на високи скорости преди инцидента.

Въпреки месеците, прекарани на легло, нараненото достойнство, усилията да бъде отново пълноценен човек, Христо Мутафчиев определя себе си като късметлия. За него инсултът е катарзис в живота, през който той е преминал, за да открие малките неща.

Христо Мутафчиев все още има двигателни затруднения, но е абсолютно убеден, че ще ги преодолее.

Разговорът с Христо Мутафчиев е зареждащ, защото той е оптимист за всичко. С него неусетно преминаваш на „ти” и забравяш за включения диктофон...

Как възникна идеята за тази книга?

Решихме да я напишем с Яна Борисова, тоест тя да напише, аз да разговарям с нея – да напишем един текст, който да бъде в помощ на хора, които са изпаднали в такава ситуация, защото всъщност незнанието как да се измъкнеш от нея убива. Болестта вече е преодоляна. Това, което се е случило, то се е случило и е заминало. Но после е трудният момент, когато човек трябва да се вземе в ръце и да продължи да живее. Тогава е най-тежко и обикновено хората не знаят как се прави това. Не че аз съм знаел, но намерих пътя си и съм го описал в книгата, разказал съм го. Тя го описа.

Тя го е описала, Вие сте й разказали. Под формата на интервюта ли се случи това, или на приятелски разговори?

Приятелски разговори. Книгата има формата на пиеса за четене. И се чете много интересно, точно като пиеса. Ние се познаваме с Яна много отдавна и съм й се доверил по много причини. Първо, защото тя е преживяла този път – един път вече с Джими – със съпруга си, с който сме колеги по инсулт.

Колеги по инсулт...Определено имате чувство за хумор.

Не съм го губил. Слава Богу, че ме е треснало там, където не се намира центърът на чувството за хумор.

Тоест, намирате се късметлия ли в този смисъл?

Е, че аз съм си се родил късметлия!

Откъде черпите този дух? През последната година, година и половина станахте символ на силен дух?

Е, това Вие можете да го кажете, аз не мога. Но аз дух си имам открай време, борбен човек съм. Не си оставям магарето в калта никога – и в работата, и в професията си, и в живота. Но мисля, че много съм закърмен с усещането за земя, за балкан. Все пак съм от Карлово, където като си отворя сутрин прозореца в стаята, където бях и спях като дете, и балканът ми влизаше в дома. Това много ме зареждаше. И продължава явно да ме зарежда, защото балканът ме възражда. Сега обръщам внимание на морето, което също е толкова хубаво – друга необятност. Не съм си забравил корените и няма и да ги забравя.

Преоткривате ли много неща след инсулта? Имате ли повече време за нови неща, които досега не сте правили?

Не, повече време нямам, защото си влязох в моя си ритъм, който е безпощаден в крайна сметка. Ако преоткривам нещо, то е в дребните и малките радости, на които обръщам внимание. Преди не съм обръщал толкова голямо внимание на дребните, на малките неща. Оказаха се много важни. Много по-важни от голямото. Ако съумеем да обръщаме внимание на малките неща и ги приобщим към себе си и ако се сдобрим с тях, голямото само ще се случи.

Вие не сте играли досега в пиеси на Яна Борисова?

На Яна не, защото се разминахме. Именно в „Приятнострашно” се разминахме. Трябваше да играя в тази пиеса, но тогава започнах да работя една пиеса в театъра, в който съм на щат – „Зад канала”, но сега имаме един общ проект, обща идея. Проект, който тя пише в момента и в който има място за мен.

Има място за Вас общо взето в много проекти. Наблюдава се Вашето присъствие не само в реклами. И във филмите напоследък, българските сериали...

Ами, има място разбира се, как няма да има място! Ако трябва да съм болезнено откровен, до ръба на циничността, за талантливите хора винаги има място.

Това не е цинично...

Много хора се дразнят от тази ми откровеност. За мрънкачите и за мърльовците място няма. Единственото, което правят една голяма част от хората, които познавам – и мои колеги, е да стоят някъде по ъгълчетата и да мрънкат, че нямат работа, нямат пари. Ами намерете си, бе! Аз ли да ви намеря?!?! Аз съм си търсил работата и съм си намерил професията и затова съм търсен. Защото съм човек, който не стои вкъщи да чака някой да го покани, а ходи, вре се, работи, мъчи се. Всъщност нашата професия е много тежка професия. Аз даже скоро се шегувах, но е факт – тъй като все пак се занимавам и с профсъюзна дейност...

Вие сте все още председател на Съюза на българските артисти, нали?

Да. И не ми е писнало още от това.

Трети мандат доколкото знам.

Да. Като ми писне ще си тръгна.

Но имате сили и за това?

Имам, разбира се. Скоро се шегувах, но е факт. Нашата професия, на актьора, по тежест е равна на професията на миньора, обаче каква е разликата? Ние дефакто работим, както и миньорите, в закрито пространство, под тежести, в много запрашено пространство, с много течения...Само че разликата е, че ние работим без каски. Ние в театъра работим под тежести. Всеки момент отгоре може да се скъса някое въже и да падне и да строши на някого главата. Просто разликата е, че работим без каски.

Тежък труд като на миньорите...? Физически, психически и интелектуален.

Много тежък труд. Всеки, който си мисли, че ще стане актьор, защото ей така ще го дават по телевизията, или ще стане известен, е загубил още в момента, в който си го е помислил. Това е синдромът на кандидатстудента в НАТФИЗ. Аз също съм минал през този синдром. В момента, в който влязох в НАТФИЗ, аз вече реших, че съм актьор. Няма такова нещо.

Но се излекувахте бързо от това?

Много бързо.

Колко бързо след приема в НАТФИЗ крилцата се орязват?

Много е важно да попаднеш и на хора. Аз имах голямото щастие да живея заедно с Камен Донев в една стая 4 години.

В общежитие?

Да, в общежитие, в Студентски град, и да бъда с него в един клас - на проф. Надежда Сейкова. Камен е работохолик като мен. Но той вътре в себе си е страшно интуитивен и интелигентен човек. Ние и двамата сме овни, само че аз съм екстровертен овен, той е интровертен. Той прибира всичко в себе си и после го вади на текстове. Докато аз го избивам на момента. И слава Богу, че беше Камен тогава, защото аз бях тръгнал по наклонената плоскост тогава на нощния живот на Студентски град и въобще на живота на студента. И той ме дръпна така за яката и каза: „Брат, искаш ли да ставаме актьори, или не искаш?” И аз казах ДА и започнахме всеки ден репетиции, нови тектове четяхме, репетирахме ги, мислехме върху тях. Една голяма част от пиесите му, които той е написал, ние сме ги разигравали с него в живота като събития по автобусите, по спирките. Наблюдавали сме реакциите на хората, които ни гледат и си викат: „Тия идиоти какво правят тука?” Дори много хора са се дърпали от страх от нас, защото ние ставаме агресивни в един момент помежду си, почваме да се караме, стигаме до бой. Разигравахме си коня, както се казва. И голяма част от тези тектове, които той има, а той е гениален за мен в начина си на писане, сме ги разигравали помежду си преди това.

А има ли ги тези неща в книгата, или тя акцентира по-скоро на времето след инсулта?

Книгата акцентира върху трите месеца след инсулта. Трите месеца, в които се събуждаха инстинктите ми отново – инстинктът за самосъхранение, силата и достойнството ми, когато се връщаше. Хубавото на тази книга е не че се разказва за Христо Мутафчиев – какво е направил и какво не е направил, а за това, че се говори за събитието, което се случва в живота на един човек. Такъв тип събитие, което не се случва всеки ден. За жалост се случва на все по-млади хора и всеки трети в световен мащаб получава инсулт. Това е една много страшна статистика. Но никъде не е написано как да познаем инсулта. Никъде не е написано как да се измъкнем от него като барон Мюнхаузен. Защото не всеки има щастието да има човек като Яна Борисова до себе си, както например и моята съпруга, която беше неотлъчно до мен. Има много хора, които се гърчат безпомощно в незнание. Обикновено хората с инсулт ги оперират, оправят ги, закърпват ги гениални лекари, след което ги качват на една количка и ги пращат на близките им. И това е причината да говорим за тази книга, защото тя може да бъде изключително полезна. Аз получих писмо от една дама, която ни благодареше, защото тя е преживяла някакъв такъв катарзис в живота си и в писмото си пишеше: „Благодаря ви, че успях да открия отговори на въпроси, които съм си задавала 10 години подред и не съм могла да намеря отговори”. И мисля, че най-важните отговори, които има в книгата, са свързани с достойнството.

Тоест, това е книга за един катарзис в живота. Не толкова за това дали ще бъде инсулт, или друг шок в твоя живот.

Катарзис си е. Още повече, че шокът, който изживява организмът, мозъкът, цялото тяло, за мен беше абсолютно незнаен. Аз и до ден днешен не мога да установя в какъв шок съм изпаднал. Това да ти отворят капелата и да ти бъркат вътре си е шок отвсякъде.

Пострада ли достойнството Ви наистина през тези месеци?

След случката, когато лежах в болницата, имаше мигове, в които се чувствах като въшка. Абсолютна въшка.

Заради това, че бяхте безпомощен?

Аз съм човек, който обича да контролира ситуацията и не можех да повярвам, че месец и половина или два бях с памперс, че не можех да отида до тоалетна, че не можех да се изкъпя като хората, че идваше една санитарка сумистка, която ме хващаше и като кукла ме вдигаше и ме обръщаше, за да ми смени памперса. Как няма да пострада мъжкото достойнство на един човек?!?! А още повече толкова силно изразено его като моето. В един такъв момент се смачкваш тотално. И всъщност тази книга ми помогна да си върна сам на себе си достойнството. Тя си беше като психоанализа, като психотерапия. Всички тези разговори, всички тези мои откровения, които аз разказвам за това, къде с чувство за хумор, къде с тъга, къде с болка, без да осъзнавам какъв шок съм причинил на организма си, получавайки този смотан инсулт, нищо повече.

Вие обаче говорите спокойно за всичко това, което означава, че достойнството Ви се е възвърнало.

Аз много обичам живота и обичам да живея, вместо да говоря за него. Поради тази причина никакъв друг избор нямам, освен да се взема в ръце и да се оправям. Защото искам да си карам и колата, искам да си гледам кефа, искам да мога да тичам, защото обичам футбола. Освен това походката ми трябва много и в професията. Обичам публиката, обичам театъра и съвсем скоро ще се върна там и затова трябва да съм подготвен.

Вие все пак сте Христо Мутафчиев. Смятате ли, че тази лекарска грижа е била по-специална точно заради това? Защото има доста злоба по форумите срещу Вас.

Знам за какво говориш. Мен злобата ме храни. Лично аз й се надсмивам на тази злоба и тя ме пали, пълни ми тялото с адреналин и с гориво. Първо, защото не мога да обръщам внимание на анонимковци. Аз се казвам Христо Мутафчиев и съм си направил името в живота! На недоебани бабички внимание не обръщам! Да, имало е такова отношение към мен, по-специално, знам го. Слава Богу, че го е имало, защото сега нямаше да го водим този разговор. Ако не се казвах Христо Мутафчиев, каквото и да съм направил през живота си, не е кой знае какво, но все пак съм някаква публична личност, нямаше да бъде изпратен съмолет за мен до Бургас, който после летя и на други места, разбира се. Нямаше да бъда опериран от едни от най-добрите лекари в България, както и нямаше да лежа 3 месеца в болницата след това. Щяха да си ме изпишат като всички останали хора. Аз не мога да кажа, че не съм щастлив от това внимание и тази грижа. Но в същото това време е адски неприятно, че хора, които не ги познава никой, си умират някъде по пътищата, умират някъде в стаите си, защото няма тези грижи за тях. И това е проблем на цялото здравеопазване, на системата. Не е проблем на Христо Мутафчиев, или на тези хора, в случая са незнайни воини също някъде. Но аз не съм го искал. И нека не звучи като оправдание точно пред тези недоклатени хора, които стоят някъде тихичко, тайничко вкъщи и като онанисти пишат по едни форуми, вместо да излязат и да правят реален секс с някого. Аз не се срамувам от нищо, което съм направил в този живот, и всичко онова, което съм направил по пътя си, каквото и колкото да е то, е довело до това да ми обърнат специално внимание. Пожелавам го на всеки.

Какви са прогнозите? Оптимистични ли са?

Аз за прогнози не говоря, както и лекарите не могат да говорят. Но лекарите бяха доста учудени, че аз се възстановявам изключително бързо. Една лекарка в болницата в София каза, че лявата ръка няма да се раздвижи и аз казах „Добре, аз лично ще ти бия шамари с лявата ръка”. Ходя на различни видове рехабилитации и при различни лекари. Това, което мога да кажа със сигурност, ако нещо се е променило през това време в мен е, че започнах да търся изцелението навсякъде. Няма значение дали някой ти е казал дали това е врачка, която ще ти каже нещо хубаво, или това е екстрасенс, който с биоенергия ще ти помогне – нещо, в което не вярвах, разбира се. Не че сега толкова много съм се засилил да вярвам. Но търся изцелението навсякъде, тоест навсякъде, където може някой да помогне и знам, че някой е помогнал на някой, отивам и работя с него. Сега започвам една нова терапия. Много нов метод. Имах среща с доктор Чавдар Нинов, който е съпруг на Бианка Панова. Той ми показа нагледно една нова терапия с игли. Аз много мразя игли. Но тази е по-особена, по-различна е и ще му се доверя на метода и от понеделник започвам да ходя специално при него, за да раздвижим онези мускули, които в момента са си казали “Така ни е добре да си стоим”. Няма да им се случи тоя шанс.

Какво смяташ да правите, освен представянето на книгата? С какво се занимаваш?

На този етап е книгата, след време ще се върна в „Театър зад канала”, където ме чакат моите колеги, които страшно много обичам наистина, и първото представление, на което смятам да вляза отново, е „Ар енд би 1” – нещо, което е по-леко, което емоционално съм го преживял. За да няма емоционален шок отново, който да карам организма и мозъка ми да изживяват. Просто съм решил да стъпвам внимателно, също толкова лудо, но внимателно. Грешката ми беше, че когато карах с 250 – 280 по магистралата, не обръщах внимание на червените лампички, които светваха на арматурното табло на колата. Гледах си сам километража и напред.

Така е било и с организма сигурно...

Това имам предвид. Сега смятам, когато карам с 250 – 260, да наблюдавам внимателно арматурното табло и когато светне червена лампичка, дали за маслото, накладки или спирачки, да потърся моментално специалист, който да види колата.

Не ти ли се карат лекарите, че пушиш?

Не ми пука.

Но не ти пречи?

Не. Цигарите, пречат ми разбира се, уморяват тялото и аз знам, че съвсем скоро ще приключа с тях, но това ще стане, когато аз искам. Не когато лекарите ми кажат „Спри да пушиш!” Разбира се, не прекалявам, нито с цигари, нито с алкохол. Никога не съм прекалявал – за тези, които смятат, че от това могат да извлекат дивиденти отново по форумите. Бяха писали, че съм алкохолик, бяха писали, че се дрогирам. Наркотици никога през живота си не съм употребявал и няма и да употребявам. Не защото не искам, а защото нямам нужда от това. Аз съм щастлив в това, което живея. Не искам да съм щастлив в някаква друга реалност, комплексарска реалност, и то насилствено приета от мен като стимулант. Нямам нужда. Аз съм си стимулант достатъчно силен на себе си, за да се занимавам с глупости. Нямам време да си губя времето.