"Князът е запленен от Варна и иска да се върне и да прекара тук по-дълго време през септември. Целият бряг на морето в този край е засаден с чудесни лозя. Най-хубавият момент е през есента, по време на гроздобера. Вероятно ще живеем в летния дворец, започнат и недовършен от княз Батенберг. Намира се на няколко километра от града върху крайбрежните скали, откъдето се разкрива възхитителна панорама." из „Български дневник” от граф Робер Бурбулон - личен секретар на княз Фердинанд, Варна, 16 юли 1888 г.

Някогашният манастир "Свети Димитър" се е намирал в днешната територия на двореца Евксиноград, на около 8 км североизточно от град Варна, на нос Свети Яни.

По време на царуването на Иван Александър (1331 – 1371) Генуа прави постъпки пред България за право на достъп в българските пристанища на Черно море. Генуезците създават пристанище и квартал, наречен Кастрици, като пристанището е най-северната точка на Варненския залив и е естествено защитено от северните ветрове. Крепостта е отбелязана в много западноевропейски морски карти и портулани от ХIII-ХVIII в. Предвожданите от полския крал Владислав III през 1444 г. кръстоносци я назовават с името Макрополис.

Kрепостта "Кастрици"

Историята тук започва още от 5-6 век, а разцвета ѝ е през 12-13 век, когато италиански търговци картографирали местността. Дори в картите на моряците от този период може да се намери отбелязана крепостта. Пикът ѝ обаче е по времето на цар Иван Александър, когато тук процъфтява търговска дейност. Последно пък се споменава за нея в документи на султан Сюлейман Великолепни през 16 век. Изследвана е повече от половината от крепостта, която е с площ от 15 декара. Разкрити са площади, улици, две църкви, гъсто застроени сгради по двете страни на улиците, някои от тях залепени за крепостната стена, с градостроене, характерно за Средновековието. А находките са разнообразни. На подовото ниво археолозите са се натъкнали на изобилие от така наречената сграфито керамика с изображение на лъвове и цветни орнаменти. На пода на сградата е открит и уникалния за страната ни бронзов процесиен кръст, с гръцки букви на рамената му е изписано „Свети Йоан Предтеча”. Археолозите са открили също медальон, вероятно сребърен, с изображение на Богородица, монети на деспот Добротица, които са много характерни за Черноморието варианти. Откритите в крепостта монети от деспот Добротица вече стават над 80. Това още веднъж показва, че Кастрици е била една от важните крепости на Добруджанското деспотство. Открити са също сребърни монети на цар Иван Александър, на султани в Египет, на татарските ханства, на Влахия, Полша и Молдова, което показва изключителната търговия, която се е водила на пристанището при „Кастрици”.

На няколкостотин метра на север от пристанището има множество изключително лековити минерални извори. Тук живеят хора, свързани не само с търговията, но и такива, които се лекуват в минералните извори. По онова време българската аристокрация щедро дарява средства за изграждане на самостоятелни храмове и на цели манастирски комплекси. В района се заселват и много отшелници, а местността се превръща в център на духовен живот. За жителите на региона местността, покрита с гори е свещена. По време на турското робство отново пристигали нови хора или се връщали по-рано прогонените. Те идвали, за да служат, живеят, да се лекуват или на поклонение в обителта Св. св. Константин и Елена. В старото генуезко селище била построена малка църквица в чест на свети Димитър, на мястото на храма, разрушен от турците.

За създаването на манастира Св. Димитър съществува предание за спасените кораби на капитан Димитър, който потърсил убежище в морето срещу църквата Св. Димитър в града, която се намирала на морския бряг между сегашния аквариум и вълнолома. Свети Димитър му помогнал, като му посочил безопасно място - в залива на юг от нос Сованлъка, наблизо до сегашния манастир. В знак на благодарност за станалото чудо, капитанът построил параклис на св. Димитър. Това станало през втората половина на 18 в.

По време на Руско-турската война от 1828 – 1829 г. част от руската войска е разположена в района, използвайки параклиса Св. Димитър за лазарет. През 1828 г. руснаците възстановяват църквата Св. Димитър и построяват военно-полева болница. След оттеглянето на войските болничните постройки са превърнати в килии и заедно с църквата стават манастир.

Йеромонаси Теодосий и Агапий Кантарджиеви

През 1832 г. тук пристигат двама преподобни братя йеромонаси – Теодосий и Агапий Кантарджиеви от Велико Търново. Отец Теодосий организира и основава манастира Св. Димитър, като използва за център църквичката (според предания при строителството ѝ е вградена частица от Христовия кръст) и построената около нея военно-полева болница от руснаците. Брат му отец Агапий възстановява почти разрушения манастир Св. Константин. По-късно братята организират кампания из цялата страна за събиране на средства от патриотично настроени българи. По това време национално осъзнатата българска общност във Варна е много малка и бедна. Мeстните гърци, гагаузи и други етнически групи не желаят да помагат и даже пречат по различни начини. Въпреки многобройните конфликти с гръцката община, честите нападенията и обирите от разбойници, в продължение на повече от 30 г. двамата братя-монаси влагат много енергия и усилия постигайки значително благосъстояние за двата манастира.

Какво заварили двамата братя, преподобните Агапий и Теодосий през 1832 г.? Според крепостния акт от 1822 г. имуществото на манастира е 10 декара, това е дворът около църквата. 36 години по-късно, в 1866 г. манастирът Св. Димитър притежава 460 декара ниви, градини, лозя, воденица и други имоти.

През зимата на 1866 г. йеромонах Агапий умира, а през лятото на 1867 г. умира и игуменът на Св. Димитър йеромонах Теодосий. След тяхната смърт за кратко време ги замества свещеник Константин Дъновски, като служи и в двата манастира. Дотогава в манастирите се извършва богослужение на църковнославянски и гръцки език в зависимост от нуждите и присъствието на едни или други богомолци. След 1867 г. в Св. Константин служат само гръцки свещеници на гръцки език, а Св. Димитър е използван за градски увеселения и за гостоприемница. Ежегодно е отдаван под аренда.

В средата на 60-те години на XIX в. борбата на българите за църковна независимост от Константинополската патриаршия е в разгара си. Тогава започнали да разделят църковното имущество – църкви, манастири и прилежащите към тях земи. Но Патриаршията, в чието управление са гърците, нанася на българите тежък удар. С циркулярно писмо от 1 ноември 1865 г. гръцката патриаршия заграбва всички имоти, които остават нейни чак до след Освобождението на България. Тя задължава митрополитите да обезпечат цялото недвижимо имущество, което принадлежи на манастирите, църквите, училищата, читалищата и митрополиите с необходимите документи, доказващи собствеността. Българите във Варна, тъй като са малобройни, една десета от жителите, нямат възможност да победят в борбата за храмовете и манастирите с гръцката митрополия. Така цялото християнско имущество, включително манастира и неговите недвижими имоти остават под владението на гръцката митрополия чак до след Освобождението на България. Българската община във Варна поставила въпроса за незаконното им владение от гърците, но той така и не бил решен.

От 1867 до 1880 г. включително, гръцката митрополия владее манастирските лозя, ниви и недвижими имоти и ги дава под аренда. Павел Калянджиев – издател и адвокат във Варна, пресметнал годишния доход от имотите на манастира Св. Димитър на 150 турски лири, а на манстира Св. св. Константин и Елена – 250 лири. С тези средства се издържали само гръцките културни институции и училища във Варна, както и болницата, където приемали само гърци и тези, които се пишели за гърци.

1870 година се явява апогей на гръцкото духовно владичество. Така вместо в богоугодни места, манастирите се превръщат в места за увеселения. Свещеник Христо Върбанов в своите спомени ги нарича ханове.

От 4 до 22 август 1880 г. княз Александър I пристига във Варна. Тогава е лансирана идеята Варна да се превърне в лятна столица на Княжеството. Александър Батенберг пристига в града, за да направи първата копка и да положи основния камък на новата катедрала. Князът е настанен в манастира Св. Димитър. През цялото му пребиваване общественият живот в града е подчинен на българо-гръцкото съперничество. Във всички общоградски прояви има двойно представителство и дейност: българска, от името на гражданството и гръкоманска, от името на гръцката митрополия и община. Българите използват присъствието на държавния глава, за да внушат на гръкоманите, че макар и малцинство, силата е на тяхна страна. Самите гръкомани пък се оплакват официално на княз Александър I, че са репресирани от българите.

Сред българите във Варна се появяват два лагера. Единият – от издатели и обкръжението на Варненски вестник, което се състои от интелигенция и младежи начело с Павел Каляджиев – всички тези хора са се заселили във Варна след Освобождението. Вторият лагер от по-умерени, е начело с митрополит Симеон и известни кореняк варненци. Сред тях са имената на кмета на града Янко Славчев, окръжния управител Петър Станчев, а така също и влиятелни богати хора, стари чорбаджии от Варна.

Интелигенцията настоявала за радикални мерки против тези, които се пишели за гърци. Тя реагирала болезнено на антибългарските демонстрации, настоявайки пред местните изпълнителни власти и съдебни институции да бъдат решителни в своите действия. Ето мнението на интелигенцията във Варненски вестник: Грижата и попечителството (над манастирите „Св. Константин” и „Св. Димитър”) трябва да се отнемат от Гръцката митрополия и те да се предадат съгласно закона на Общинския съвет на гр. Варна, на когото принадлежат според закона и градските дюкяни, празните места, включително и пазарите, градското общинско пастбище и в него камъните и всичко останало, което е на земята и под земята, включително градините, лозята, къпалните и недвижимото имущество на манастирите. Градският съвет не бива да губи време и незабавно трябва да определи един от своите членове, за да направи опис на движимото и недвижимото имущество и да го вземе под свое управление, и в това време да помоли владиката на Варненската епархия, Преосвещения Симеон, да назначи двама свещеници в манастирите „Св. Константин” и „Св.Димитър”.

Митрополит Симеон обобщава събитията от лятото на 1880 г. по такъв начин: От пребиваването на княза остана спомен добър и лош... Додър, че положихме основния камък на българската църква, която се строи във Варна и която в настоящия момент се строи много бързо. Лош, че отново се пробудиха раздразнение и ненавист между гърци и българи. Гърците, които навсякъде, както и тук, искат във всичко да се делят от българите, работят, за да покажат, че са гърци, а не българи. Това те показаха и пред княза, дойдоха да поздравят княза с неговото пристигане във Варна, направиха серенади на княза... Това тяхно стремление смущава силно нашите българи, които искат да изпреварят времето. Те работят, за да накарат гърците да попаднат под българско влияние, да забравят, че са гърци, но това само времето ще покаже. Затова питат, разпитват, счетоводните книги претърсват, за да узнаят кой е построил църквите във Варна, кой е построил манастирите, кой е подарил ниви и т.н., когато съберат достатъчно сведения, чрез съда ще направят това, което е добро за българите.

И така, през август 1880 г. положили основите на новия български храм (Варненската катедрала), издигната е идеята за лятна резиденция на княза във Варна. Това сякаш обединява и радикалната младеж, и умерените българи във Варна. Резулатите не закъсняват. През май 1881 г. Общинският съвет отново кани княз Александър I във Варна. Съветът взема решение да наеме манастира Св. Димитър за пребиваването на княза. Особено деен е новият кмет на Варна Михаил Колони. Той не само организирал ремонта на улиците, но и хигиенизирал града, благоустроил манастира, докарал от Букурещ собствените си европейски мебели и ги сложил в покоите на княз Александър I.

На 13 юни 1881 г. княз Александър I пристига във Варна. В тези дни манастирът Св. Димитър наистина прилича на лятна резиденция на държавен глава. Тук се вземат държавни решения, създават се законопроекти и пр., но най-много от обкръжението на Александър I се обсъжда идеята за лятната резиденция. За възникналата идея напомня местният български печат. Говори се - пише на 20 юни вестник „Свободна България”, - че новият Градски съвет взема мерки да отнеме манастирите „Св. Димитър” и „Св. св. Константин и Елена”, които вече няколко години с хитрост и нахалство се намират във владение на самозваната гръцка община. Българите използвали пристигането на княза и преминали в настъпление против фанариотството на варненските гърци и гагаузи. Тази тема поддържали митрополит Симеон, кметът Колони и окръжният управител Петър Станчев, както и други общественици на Варна при техните официални и неофициални контакти с приближените на княза.

През юли 1881 г. от канцеларията на княза започват преговори с гръцката община във Варна за закупуване на манастира Св. Димитър. Тя не иска да дава манастира и заплашва, че ще пише на патриарха в Константинопол. На 7 август 1881 година варненският общински съвет взема решение да се отстъпи празно място или се купи такова за палат. Гръцката община чрез съда оспорва решението. През ноември Министерството на вътрешните работи образува специална комисия, за да определи цената на манастира. Варненската община веднага започва да изкупува лозята, намиращи се в съседство, за да оформи участък за бъдещата резиденция и нарича местността Сандрово на името на княза.

През януари 1882 г. Министерският съвет взема решение манастирът Св. Димитър да бъде взет за лятна резиденция. По мнението на Александър Головин, частен секретар на княз Александър I, гръцката община дарява доброволно манастира на княза, а той от своя страна, й дарява 50 000 лева (оценката на манастира).

Така завършва историята на един от манастирите, съществувал 50 години около Варна от 1832 г., и започва историята на двореца Евксиноград. От май 1882 г. манастирът Св. Димитър става резиденция на българския монарх.

На 15 август 1882 г. тържествено е положен основният камък на летния дворец.

Батемберг до завършването на двореца през 1885 г., летува в старата сграда на манастира. Новият манастир е наречен Сандрово. По-късно княз Александър разширява имота до съвременната му площ от 80 хектара (0,8 km²). При абдикцията на княза през август 1886 г. българската държава откупува от него имота за тогавашните 1,4 млн. златни лева.

На 7 юли 1887 година на престола се възкача Княз Фердинанд I, който занимавайки се с ботаника и орнитология, оценява възможността да си създаде крайморска ботаническа градина.

Когато на 21 май 1888 година за да организира работата по ремонта на манастира тук за първи път пристига неговия шамбелан Робер дьо Бурбулон (1861 – 1932), той ще запише в дневника си:

„Дворецът „Сандрово” е всъщност голяма и дълга вила с кула от розови камъни и тухли в модернизиран стил Луи ХІІІ, която напомня малко сградите в Трувил” (морския курорт Трувил-сюр-Мер) и ще добави, че „в момента едва очертаните градини са обрасли със сини тръни”. Малко по-късно в бележките си заключава, че за привършването на работите по двореца, който „е недовършен и необитаем”, биха били „необходими много пари”.

Затова първата работа с която се захваща шамбелана, като по-лесно реализуема, е да приключи започнатата „и недовършена” още от Батемберг реконструкция на манастира „Св. Димитър” за резидентални нужди. Тази дейност ще се проточи обаче още доста дълго. В 1890 година успял само да „потегне манастирчето и да го направи обитаемо”, но окончателно изглежда нещата са били привършени през септември 1895 година под ръководството на арх. Теобалд Леерс, когато след като вероятно още в 1892 – 1893 година имало частични интериорни работи от английската фирма Мейпълс, те се довършили от „тапицера от Майнц” Бамбе. Той, твърди графа, бил добавил към „английския комфорт” един „собствен отпечатък”, който аристократа считал, че представлява „селски Ренесанс”. Така била окончателно оформена резиденцията „Св. Димитър”, която впоследствие започнали да наричат „Тунела” вероятно заради входния проход между жилищните корпуси, след който следвала богата озеленена лека тунелообразна конструкция.

Така манастирът Св. Димитър е превърнат по времето на княз Фердинанд в по-малка резиденция. Освен основните сгради там има оранжерии за редки растителни видове, френска градина, английски парк, няколко помещения за царска прислуга, конюшня, както и винарска изба с нови и по-стари лозя. През 1894 г. е построена една от първите електрически централи у нас.

Един ден на гости на княз Фердинанд пристига френският посланик Морис Палеолог, придружен от няколко млади секретари. За да запълнят времето си, пише в спомените си снахата на Фердинанд - царица Йоанна, - те решили да изплашат камериерките, появавяйки се в коридорите на царската вила, която беше един стар манастир, пригоден за новата цел, покрити с чаршафи и престувайки се на признаци. Бедните момичета, ужасени, на другата сутрин разказали всичко на гувернатката. Тя докладвала на Фердинанд, а и гостите си признали майтапа. Фердинанд рекъл:

„Казвате ми всичко това, за да ме успокоите. Аз обаче знам добре каква е истината. Отдавна я предвиждах, откакто дойдох да живея тук. Това, което моите камериерки са видяли тази нощ, са душите на гръцките монаси, които аз смутих в покоя им.”

През 1948 г. управляващите комунисти ще разрушат манастира заедно с черквата му от 1821 година, съхраняваща изключително ценни икони, прибрани днес в Централният църковен историко-археологически музей в София.

На негово място в началото на 50-те години на 20 в. по времето на управлението на Вълко Червенков на това място е издигнат хотел Тунела. В неговите апартаменти и стаи отпочиват и събират сили за народополезни дела управниците на България и по социалистическо, и по демократично време. През 2004 г. параклисът Св. Димитър е възстановен в непосредствена близост до автентичното място по проект на Националния институт за паметниците на културата с проектант арх. Хр. Ганчев. Инициативата за възстановяването е на тогавашния управител на резиденция Евксиноград Стефан Капитанов и на Дирекция Вероизповедания към МС. Параклисът е възстановен за по-малко от 6 месеца, изцяло с дарения на повече от десет фирми, институции и частни лица. С безвъзмездния си труд са участвали и всички служители на резиденция Евксиноград. От няколко години е възможно и външни лица да нощуват в хотела в определени месеци и при предварително проучване.

Княз Фердинанд I, Доростоло-Червенският митрополит Григорий (седнал), архимандрит Василий (бъдещ митрополит, възпитател на княз Борис), Княгинята-майка Клементина Орлеанска и други в дома на дипломата Димитър Станчов (прав в центъра). Горе на стълбите – придворната дама Анна дьо Грено, до нея Граф Робер дьо Бурбулон – личният секретар на княза, Свищов, 1890 г.

"Ето ни пак във Варна, но този път далеч от града и жителите му. Настанени сме в Сандрово, но не в двореца, който, както ти бях казал, е недовършен и необитаем, а до него, в така наречения малък манастир. Вече ти описах голямата вила, построена от княз Батенберг, за чието довършване и мебелиране ще са необходими много пари и която се издига на все още голо, но несравнимо по красота плато. Не съм ти разказвал обаче за манастирчето, сгушено в скалите върху малко, обрасло с дървета и цветя полустровче, което се спуска на етажи към морето. Това кътче е едно истинско бижу! То представлява закачено на крайбрежните канари гнездо от зеленина, в чието подножие морето кротко плиска вълните си. Низ от стаички с ниски тавани, всички с дървени балкони, скрити в зелената сянка на лози и виещи се растения, гледа към един първи двор, покрит с пясък и разположен терасовидно над морето. Сред двора стара четвъртита чешма с кръст отгоре излива от четирите си чучура ромоляща вода. Пет стъпала водят към втори двор, на по-долно ниво, където се намират, разделени с градинки, от едната страна килиите, предназначени за княза, от другата трапезарията — голяма остъклена клетка току над морето. Още няколко стъпала, и се стига до павирана уличка под свод от зеленина, сред която се е спотаил много стар параклис. Сводеста врата, последни стъпала и — изненада: старовремска градинка във формата на корабна палуба, „свещеническа“ градинка — много зелена, много цветна, засадена със смокини, кипариси, тамариск, босилек и мента. Отдолу — малък плаж, завършващ с миниатюрен вълнолом. Невъзможно е да се опише интимният, успокоителен и благотворен чар на това старомодно място, приютявало някога гръцки монаси, които винаги избирали за пристан някоя хубава местност близо до вода и зеленина! Ами лозята — славата и богатството на крайбрежието! Несравнимото грозде със зърна като орехи и мускусна сладост! Колко жалко, че не мога да ти изпратя петте великолепни бели грозда, които в момента са пред мен! По цял ден ядем този плод, хвърляме го, не знаем какво да го правим! Ами чернозелените смокини! А жълтите праскови от Мала Азия! А сладките бели пъпеши! Толкова много чудеса! Новият ми живот наистина ми носи всеки ден по някоя изненада и този очарователен оазис е измежду най-приятните, които съм имал досега."

Сандровският манастир (б.ред. - „Свети Димитър“.), из „Български дневник” от граф Робер Бурбулон - личен секретар на княз Фердинанд, Варна 1 октомври 1888 г., понеделник

Източници:

„Български дневник” от граф Робер Бурбулон

euxinograd.bg

pamettanabulgarite.com

pastir.bg