На първия етаж е разположена колекция от различни издания на създадения от изкуствоведа Димитър Грозданов (1951 - 2020 г.) през 1992 г. фестивал “Процес - Пространство”, чиято история е свързана със съвременното изкуство от 90-те години на ХХ век насам.
Изкуствоведът Христина Бобокова, организатор на фестивала в последните години, споделя пред Нина Локмаджиева замисъла на тази експозиция:
“Това е обзорна изложба, която представя селектирани творби от колекцията на фестивала и фондация „Процес - Пространство“ от 1992 до 2024 г. Изключително богата е, защото историята на фестивала е над 30-годишна. Това е един период, през който са минали много исторически и политически, културни и художествени процеси, които са се променяли, хората са били различни в голямата си част, комуникациите и диалогът са се развивали. Затова се постарахме да направим един обзор на някои интересни моменти от тази колекция - интересни творби, които смятаме, че ще грабнат вниманието на публиката във Варна. Акцент в изложбата е залата, която сме посветили на Димитър Грозданов и на Кристо. Ние се разделихме и с двамата големи за мен хора на изкуството в една и съща година - 2020 г. През годините те са си разменили няколко писма, като Грозданов много е искал Кристо да даде подкрепа за фестивала и той е дал подкрепа - като е изпратил многобройни плакати от реализирани дотогава негови проекти, които са ръчно подписани от него. Това е неговото символично участие във фестивала през 1993 г. Тази комуникация между двамата артисти - хора на изкуството, които са дали толкова много за България, е важна като процес, затова ги представяме в една зала: Кристо - с 4 плаката, а Димитър Грозданов - с 2 работи от 90-те и 3 работи от последното му участие във фестивала през 2019 г. В тази зала е и една портретна работа на Силвия Богоева от фестивала през 2023 г. - почит към Грозданов, който беше голям приятел и ментор на повечето от нас, хората, които го познаваме и имаме отношение към изкуството и културата в тези художествени процеси, които се случват в България. Филм на режисьора Димитър Липовански показва части от пърформанси на Димитър Грозданов, както и разговори с негови приятели и колеги - хора, които са участвали във фестивала. Филмът ще помогне на зрителите да разберат процесите във фестивала в последните 30 години.
90-те години са първите години, които според мен бяха може би едни от най-романтичните. Тогава енергията беше изключително мощна, тогава желанието за промяна у българските участници беше толкова осезаемо, че това си личеше от всяка дейност. Когато преглеждам документацията - моето първо участие беше през 1995 г., имам спомени как хората просто усещаха, че нещо ще се случи всеки момент - това е изключително силен заряд. От това време акцент в изложбата са няколко творби - едната е на Сашо Стоицов от 1992 г., която е емблематична за фестивала, заедно с работите на Халил Акдениз. От средата на 90-те е работата на Кристоф Поглер (Германия) - инсталация от две походни легла на тема “Вярата в нас”. Трябва да се видят и творбите на израелеца Лео Рей, автор на много високо ниво, който участва още в началото на фестивала през 90-те. С него поддържаме и досега добра кореспонденция, той се зарадва, че съхраняваме неговите творби.
Искам да отбележа две творби на Ерик Тонсберг (Испания), приятел на фестивала, участвал през 2001 и 2016 г., изключителен живописец, швед по произход, живеещ в Испания. Неговите работи са много силни, мащабни, със замах. Акцент е и работата на Кели Морис от САЩ, много стойностни творби имаме в колекцията от този автор - тази е на границата със сатирата, с изключително чувство да хумор и опит за диалог със зрителя. Марио Мусони също трябва да се отбележи, изненада е една стара работа на Дан Тенев - живопис, по-необичайна за него. От 90-те е и участието на Зорница София от началото на нейната кариера като режисьор. Представени са и Милен Джановски и Милена Стамболийска, които са били многократни участници и асистенти в организирането на фестивала от 2002-3 до 2011 г. Бих отбелязала още инсталацията на Бистра Льошевалие от 2016 г. от изданието в Русе за 25-я юбилей на фестивала, както и една картина на Магда Абазова от проекта на Димитър Грозданов “Недовършените творби”.
В последните няколко години фестивалът претърпя промени след като ни напусна Димитър Грозданов.
Която и да е организация, която загуби своя създател, своя ментор, претърпява промени. А и времето е различно. Аз смятам, че тъй като времето се мени, и виждаме, че при всяко едно десетилетие има някакви промени, за мен не е нормално нещо да остане такова, каквото е било в началото - то трябва да има развитие и прогрес. Ковидът ни даде добър урок - че можем да комуникираме активно от разстояние, да използваме всички възможности на технологиите и успешно да сме в контакт целогодишно с много организации и институции. Затова в последните две години фестивалът реши да разшири своята дейност - имаме гостуващи организации и галерии, и всяка година провеждаме и лекторски дискусионен форум, на който каним изявени артисти, куратори, галеристи, журналисти - хора, които имат отношение и наблюдение върху художествените процеси - има какво да кажат, свързано с изкуството към момента. Така хората, които идват в Балчик, не само създават и излагат изкуство, но ние разширяваме възможностите им за комуникация - насърчаваме ги да се запознават и да намират смисъл за продължаване на работата си и чрез други организации, да създават нови колаборации и да имат обмен на идеи.
Може и най-важното за “Процес - Пространство” е, че това е първият фестивал за съвременно изкуство в България, който е създаден веднага след промените и е единственият, който е устоял през годините и провежда всяка година без изключение. Отбелязвам това, защото през този над 30-годишен период много фестивали и организации се създаваха със същия патос, който беше в началото, но изчезваха поради различни причини.
Радвам се, че нашият фестивал устоя и ще продължим напред. Желанието ни е фестивалът да продължава да следва динамиката, настроението на времето, да се развива с крачките на това, което се случва край нас.
Никога да не забравя миналото. Напротив - именно такъв тип големи обзорни изложби са поглед назад и обобщение на всичко, което сме свършили досега, и респект към това, което сме създали и опазили. Движим се с позитивен поглед към нови планове, нови проекти и идеи за срещи с нови хора за нови изложби.”
В рамките на художествения форум “Изкуството като противодействие” на третия етаж на Галерията е разположена изложбата на пловдивската група “Ръб” - едни от пионерите на новите форми в изкуството в България. Група “Ръб” е създадена в Пловдив през 1989 г. Членове на групата са пловдивските художници Албена Михайлова, Венета Маринова, Димитър Келбечев, Димитър Митовски, Емил Миразчиев, Ивайло Григоров, Игор Будников, Кольо Карамфилов, Моника Роменска, Надя Генова, Павел Алберт, Румен Жеков.
Емил Миразчиев споделя пред Нина Локмаджиева моменти от идеите и историята на пловдивската група, съотнесени към същността на форума “Изкуството като противодействие”:
“Повечето ни действия са точно в този контекст - на ръба - това е баланс между това да си против нещо, но в същото време да имаш позитивни послания, да опиташ наистина да градиш, а не просто да хейтиш, както е модерно сега да се казва. Много от нещата, които сме правили и всичките манифести и документи, които сме излъчвали, са били спрямо официозите като Съюза на българските художници. Искахме децентрализация на културата, искахме да няма журита за самостоятелните изложби, да се освободи монополът на “Хемус” - това беше единствената фирма, която тогава имаше право да изнася произведения на изкуството и удържаше много големи проценти при сложни процедури. Художественият живот беше някак си управляван, ако мога да кажа така, от властите. И затова в тези малки пленерчета, които се зараждаха по градовете, почнаха да се случват по-интересните работи у нас, извън София.
Това е застъпено много добре в монографията на група “Ръб”, която ще представим на 10 октомври. Накрая има един много голям труд на Живка Валявичарска, която е основният изследовател на групата. Тя прави анализ на това време - в какъв контекст възниква група “Ръб” - тя не е случайно явление, а възниква в среда, която я захранва, дава възможности. Нека не се лъжем, преди това е било абсурд да станат тези неща, които носят и доста силни политически послания. Има едно неудобство в нашите изложби - при тази критика на всичко, което се градеше през годините, ние излизаме с едно намигване - артистично. И много странно, че хората го приемаха. И то го приемаха някак си много свойски, много приятелски. Дори си спомням, че първата изложба беше почти изцяло изкупена от тогавашния отдел за култура в общината. Защото там имаше човек с отношение - тогава директор беше Иглика Узунова и тя просто сияеше, когато видеше наши работи. Другите се мръщеха и викаха - какви са тези глупости, дето ги правите, какво е това изкуство. Така доста от нещата се запазиха - благодарение на това, че някой във властта има нормално отношение, а не да казва - това е упадъчният капитализъм, вредното влияние.
В това наше гостуване на форума “Изкуството като противодействие” във Варна има една доста директна връзка с другата голяма изложба - на фестивала “Процес - Пространство”, тъй като Митко Грозданов - бащата на фестивала в Балчик, беше много близък до групата ни, почти се обявяваше като член на “Ръб”. Например, изложбата ни “Идеалът” - Недко Солаков я откри, Митко Грозданов я закри - тогава той каза, че с тази изложба съвременното изкуство минава на абсолютно друг етап - в концептуализъм.
Той покани “Идеалът” в Балчик на фестивала и ни даде възможност да покажем каквото искаме. Тогава беше голямата криза - купони, хляб нямаше, редиш се за парче сирене... И ние като контрапункт на кея в Балчик правим “Явната закуска”. В контекста на “Тайната вечеря” и с отрупана маса - уиски, банани - такива работи, които не можеш да си представиш тогава - пир по време на чума. Оградени с една лентичка, ние бяхме като експонати. Мислехме да стоим през цялото време и да не ядем, но не можахме да се сдържим и почнахме да хапваме. После дойдоха колегите и те гледаха-гледаха, но не можахме да ги удържим, нахлуха и стана точно това, което искахме - да почерпим света с послания. Това беше едно от основните неща на “Ръб”. Беше и в манифеста ни - че всички се обичаме помежду си, искаме да се оженим, да купим яхта, да черпим целия свят... и това почерпване присъстваше на всяка една от големите ни изложби - в един или в друг контекст и смисъл. Имаше един огромен чаршаф, отрупан с храни, които ги нямаше едно време и после гледаш хората - всеки разглежда, хапва, очите му светват. На видеата можете да видите - още когато влизат хората - те влизаха и гледаха например ябълките, които бяха по стените, и очите им светеха. Гледат като... жадни за нещо различно. И затова моята идея беше да направя този музей на групата през 2016 г. - да покажа цялата сила и потенциала на група "Ръб" - колко е важно въобще за българското изкуство, а да не говорим за Пловдив - това, че сме вкарали в програмата за развитие на Пловдив в града да има музей на група “Ръб”. Всички тези неща са важни, защото аз гледам как се кефят младите хора - това е толкова зареждащо. Има традиционно изкуство, после съвременно, а между другото всички съвременни после стават традиционни, и така се развива светът. Но когато едно произведение е произведение на изкуството, то така те зарежда, че веднага искаш да бягаш в ателието и да бачкаш, искаш да работиш, защото то има силата да ти въздейства, и то по най-добрия начин.
Исках да покажем във Варна, защото в Пловдив, когато правехме изложбите, идваха само големите фенове - тогава и транспортът беше сложен и скъп, беше много сложно дори от София да дойдеш, но все пак идваха жадни хора, отделяха пари и идваха да видят нашите неща. Дори някой признава, че е запазил топче от наш пърформанс, друг си запазил значка, трети - някакво друго нещо. Колко е мило, че хората пазят тази памет, която се излъчва от групата. Защото групата е нещо единно - като колективен мозък при брейнсторминг - ние така сме създавали проекти - събирали сме се, говорили сме, единият казва - ей тая идея, другите - не, не, и така се прехвърлят идеите, и почва да се ражда един общ мозък. И накрая като се каже това, което търсим, всички - йес, това е! И заковаваме изложбата.
Това са процеси, които са много важни. Сега всички са много егоцентрични, малко има, които могат да направят нещо колективно. Това е феноменът на “Ръб” - най-дълго съществуващата група в България с най-сериозна продукция.
Дали се пада от ръба? То това е изкуството - да запазиш ръба - да си винаги на бръснача. Защото ръбът не е само, за да паднеш, трябва да поудържиш малко, той е, за да изкара проблемите на социума и политиката дори. Всичко това го виждам в нещата и всеки един го вижда и съпреживява. Имаме и много интерактивни работи - “Голямата рисунка” за мен е абсолютен референдум - можеш да видиш нагласите на обществото.
Такъв референдум не е правен в България по някакъв проблем. А ние виждаме в началото на демокрацията как хората изливат цялата си любов, мъка и каквото и ще да е, с такива невероятно слогани. Беше над 30 метра тази рисунка. Пише, например, “обичам да ходя на пионерски лагери, защото ни дават месо”, или “Долу БКП, долу член първи” - всякакви неща, то е като проучване на нагласи без да има такава цел - спонтанен, чист изблик, който няма сравнение. Затова оставаме на ръба.”
От 10 септември в двора на Варненската галерия ще се настани и проектът „Време-пространствени полета“ на Огняна Серафимова.
Художественият форум „Изкуството като противодействие“, организиран от Градската художествена галерия “Борис Георгиев” - Варна, се инициира и организира от Варненската галерия, като част от експозиционната дейност на културния институт, която има за цел да подпомогне и стимулира съвременния творчески процес в българското изкуство, неговите сериозни и високи равнища на художествено мислене, както и най-стойностните му представители.
Изложбите ще бъдат експонирани на ул. “Л. Каравелов” 1 във Варна до 10.10.2024 г.