Дни преди зрелищния концерт „60 години Кольо Гилъна“, който ще обедини 3 от най-знаковите групи за българския рок („Ревю“, „Уикеда“, „KGB”), на пазара ще се появи и автобиографията на един от символите на българската рок революция – Николай Йорданов, по-известен като Кольо Гилъна.
Написана в съавторство с Борислав Колев, „Извън Контрол“ ще бъде налична в книжарниците на 10 юни, за да предложи безкомпромисната и откровената изповед на гласа на българския пънк. Това е историята на един младеж, обречен да стане лице на „цветята на 80-те“ и на вятъра на промяната в периоди, белязани от цензура и разпад на стария ред.
Уникалният глас на Кольо Гилъна, сценичното му присъствие и способността му да общува с публиката го превръщат в любимец на феновете, а периодът му с „Контрол“ ражда някои от най-големите хитове на родната сцена. Изпълненията му се превръщат в еталон на протеста на цяло едно поколение, което се опитва да намери своя път.
И именно в този бунт ще се окаже въвлечен читателя на „Извън Контрол“. С автентичен и пиперлив език Кольо Гилъна възкресява пълнокръвния образ на вечните истории за революции и див копнеж по свободата.
Пригответе се за троен албум с „най-доброто“ на едно време с неговите тъги, абсурди, но и смях и стремеж към ново начало.
Откъс от „Извън Контрол“ от Кольо Гилъна
Вместо в Белене – в „Свободна Европа“
Нечовешки спечен бях онази вечер. Стоях зад ку¬лисите, поглеждах крадешком към претъпкана¬та с публика малка зала и само се молех да не се издъним. Останалите от групата бяха на същия хал от притеснение. Беше 28 април 1988-а и след минути започваше първият концерт в историята на „Кон¬трол“.
Забихме в клуб „113 плюс“ в Софийския универси¬тет. Вече се бе разчуло за ненормалниците, които се опитват да правят пънк, и дойдоха доста музиканти да разберат що за стока сме. И то какви музиканти! Кирил Маричков от „Щурците“, Петър Славов от „ФСБ“, Румен Спасов от „Сигнал“, Звезди Керемедчиев и Денис Ризов от „Ахат“, Любо Малковски и Иван Нес¬торов – Амебата от „Ера“... Все хора, които уважавах-
ме и трябваше да им покажем, че ставаме за нещо.
Изпълнихме всички парчета, които имахме гото¬ви до момента: „Роден съм в България“, „Програма“, „Обичам те, мила“, „100-150“, „Без думи“, „Свобо¬да“, „Не умирахме от щастие“, „Има“, „Домакиня“.
Повечето ги бяхме направили в мазето на Владо Попчев – Унгареца, на „Стамболийски“, срещу пазара „Димитър Петков“. Там репетирахме в началото. По едни стълби слизахме надолу. Мрак. Плъхове, които ни бяха публиката. Доста пънкарска атмосфера.
Нямахме инструменти. Един касетофон ни слу¬жеше за усилвател и Стоян Тенев – Тоняка си включва¬ше китарата в него. На баснословната цена от десет лева купихме счупен чинел от някакъв предприемчив циганин. Върху него залепихме с безцветни лепенки по една стотинка. И като го удряш, то се чува един спе¬цифичен звук: „Тссссс!“. В смисъл нещо дрънчи такова, като фус. Щото иначе, щом го удариш, дрънчи като тенджера.
Мизерия отвсякъде, но се чувствахме супер. Енту¬сиазмът ни беше на хиляда. Всеки даваше идеи.
На първата репетиция в мазето започнахме да правим парчето „Роден съм в България“. То след това си стана емблематично, макар че не влезе в нито един албум заради прословутата Комисия навремето, коя¬то цензурираше съдържанието на песните – за плочи, за излъчване по радио и телевизия. Събрали се някакви назадничави чичовци и лели, обикновено некадърни, но пък получили власт. Не им хареса текстът – бам! – от¬стрелват го. Нещо в музиката не е достатъчно хар¬монично за деликатните им уши – връщат го да се преработи или направо го спират.
Комисията беше най-големият враг на по-млади¬те и по-радикално мислещи рок групи. Макар че чле¬новете º бяха просто слуги на комунистическите си господари. И за да им угодят, често се престараваха.
Честно казано, нямам спомен как сме се предста¬вили на сцената на „113 плюс“, всичко ми е мъгла. Пом¬ня само, че от сценичната треска ходих няколко пъти до кенефа. Устата ми беше така пресъхнала, че непре¬къснато се наливах с някакви сокове.9
Вместо в Белене – в „Свободна Европа“
Нечовешки спечен бях онази вечер. Стоях зад ку¬лисите, поглеждах крадешком към претъпкана¬та с публика малка зала и само се молех да не се издъним. Останалите от групата бяха на същия хал от притеснение. Беше 28 април 1988-а и след минути започваше първият концерт в историята на „Кон¬трол“.
Забихме в клуб „113 плюс“ в Софийския универси¬тет. Вече се бе разчуло за ненормалниците, които се опитват да правят пънк, и дойдоха доста музиканти да разберат що за стока сме. И то какви музиканти! Кирил Маричков от „Щурците“, Петър Славов от „ФСБ“, Румен Спасов от „Сигнал“, Звезди Керемедчиев и Денис Ризов от „Ахат“, Любо Малковски и Иван Нес¬торов – Амебата от „Ера“... Все хора, които уважавах-
ме и трябваше да им покажем, че ставаме за нещо.
Изпълнихме всички парчета, които имахме гото¬ви до момента: „Роден съм в България“, „Програма“, „Обичам те, мила“, „100-150“, „Без думи“, „Свобо¬да“, „Не умирахме от щастие“, „Има“, „Домакиня“.
Повечето ги бяхме направили в мазето на Владо Попчев – Унгареца, на „Стамболийски“, срещу пазара „Димитър Петков“. Там репетирахме в началото. По едни стълби слизахме надолу. Мрак. Плъхове, които ни бяха публиката. Доста пънкарска атмосфера.
Нямахме инструменти. Един касетофон ни слу¬жеше за усилвател и Стоян Тенев – Тоняка си включва¬ше китарата в него. На баснословната цена от десет лева купихме счупен чинел от някакъв предприемчив циганин. Върху него залепихме с безцветни лепенки по една стотинка. И като го удряш, то се чува един спе¬цифичен звук: „Тссссс!“. В смисъл нещо дрънчи такова, като фус. Щото иначе, щом го удариш, дрънчи като тенджера.
Мизерия отвсякъде, но се чувствахме супер. Енту¬сиазмът ни беше на хиляда. Всеки даваше идеи.
На първата репетиция в мазето започнахме да правим парчето „Роден съм в България“. То след това си стана емблематично, макар че не влезе в нито един албум заради прословутата Комисия навремето, коя¬то цензурираше съдържанието на песните – за плочи, за излъчване по радио и телевизия. Събрали се някакви назадничави чичовци и лели, обикновено некадърни, но пък получили власт. Не им хареса текстът – бам! – от¬стрелват го. Нещо в музиката не е достатъчно хар¬монично за деликатните им уши – връщат го да се преработи или направо го спират.
Комисията беше най-големият враг на по-млади¬те и по-радикално мислещи рок групи. Макар че чле¬новете º бяха просто слуги на комунистическите си господари. И за да им угодят, често се престараваха.
Честно казано, нямам спомен как сме се предста¬вили на сцената на „113 плюс“, всичко ми е мъгла. Пом¬ня само, че от сценичната треска ходих няколко пъти до кенефа. Устата ми беше така пресъхнала, че непре¬къснато се наливах с някакви сокове.9