Маларията е инфекциозно паразитно заболяване, което протича с периодично появяващи се трескави пристъпи, анемия и патологично увеличение на черния дроб и слезката. Източник на заразата са болният от малария и паразитоносителят, в кръвта на които се откриват половите форми на паразита. Причинител е паразит от род Плазмодиум.
Маларията се предава по трансмисивен път посредством ухапване от комар от рода Анофелес, често срещан във влажните зони, и има спорадично, епидемично или пандемично разпространение. Заболяването е най-старата и една от най-добре изучените инфекции. Появата му има сезонен характер, като обхваща големи групи от населението и обширни територии, особено интензивно през топлия сезон на годината.
По земите на целия Балкански полуостров маларията е била широко разпространена и основните причини за това са климатът и фауната. Преди Освобождението няма много данни относно разпространението на заболяването. При преминаване през земите, заселени с българи, пътешественикът Феликс Каниц коментира, че заболяването се среща повсеместно.
В нашата страна местно предаване на малария не се наблюдава благодарение на усилията на работещите в областта на здравеопазването, като акцентът трябва да се постави върху периода от 1910 до 1965 г. От този момент нататък България е обявена от СЗО за страна, свободна от малария, и вече 57 години в страната се регистрират само случаи, внесени от други държави.
Маларията продължава да присъства повсеместно по време на и след Освобождението. Видни варненски личности започват още от края на XIX и началото на XX в. активно да се борят за ограничаване на заболяването. Сред тях са д-р Иван Басанович, Кръстю Мирски, д-р Анастасия Головина и други.
Насочват усилията си към оздравителни работи по заблатените места в града, построяването на евтини и хигиенични жилища за бедното градско население.
Кр. Мирски и д-р Басанович за първи път проучват причините за маларичните епидемии в град Варна и околностите. Изготвят проект, включващ пресушаване и залесяване на площи.
След анализ става ясно, че във Варна през 1901 г. от общо 13 237 прегледани амбулаторни болни 4 552 са с диагноза „малария“, като това е 34.3% от всички заболели лица. Счита се, че вероятно има поне още 4 000 - 5 000 болни, които не са търсили лекарска помощ. Това означава, че от 35 000 население през топлия сезон боледуват от малария 10 000 души. Това е 28.5% от градското население. Най – засегнати са живущите край мочурливи терени.
Първият „Правилник за борба с маларията“ е съставен през 1910 г. и бележи началото на организираната борба срещу маларията. Държавата припознава борбата с маларията като своя грижа, определени селища с висока заболеваемост са обявени за маларични, осигурява им се безплатен хинин. Първоначално са разкрити само три маларични района в най-тежко засегнатите от малария области – Бургас , Видин и Пловдив. Варна и Варненски район не са включени в текста на Правилника.
Избухват няколко последователни войни и борбата с маларията осва на заден план. През 1919 г. е обнародван първият в страната Закон за борба с маларията. С това се увеличават маларичните райони, осигурява се безплатен хинин както за болните, започва активна работа по пресушаването и оздравяването на мочурища и блата.
Учредява се инспекторат за борба с маларията, фонд за борба с маларията. Определя се държавен монопол върху хинина, предприемат се мерки по оздравяване на заблатени терени. Столичният инспекторат определя 5 маларични района. Един от тях е Варна.
Варненски маларичен район включва 28 села, дейността се води от окръжния лекар, 1 микроскопист и 28 хининари. Хининари са лица, които покрай основното си занятие като учители, бакали, свещеници, домакини се занимават със събиране на кръвни проби от заболелите и раздаване на хинин. Трудът на хининаря е ниско платен, а работещите недостатъчно мотивирани. Поради това те често прекъсват работа в разгара на сезона.
Поради високата заболеваемост във Варненски район противомаларична станция е разкрита във Варна на 1 май 1941 г. Тя обслужва 16 маларични селища от Варненска околия и 17 маларични селища от Балчишка околия.
За разпространението на маларията във Варненски окръг способстват обширни водни басейни и територии, разположени по бреговата ивица на реки, чието течение се характеризира с големи разливи. Такива са басейните на Варненско, Девненско и Белославско езера, реките Камчия и Батова. По северния бряг на Варненското езеро са разположени силно маларичните селища Повеляново, Езерово, Страшимирово, Тополи и Казашка махала, а на южния му бряг е с. Константиново
През маларичните сезони в средата на 40-те години на ХХ в. заразените лица са средно 70-90 хиляди годишно.
След присъединяването към българските земи на силно маларичните Македонски и Беломорски територии случаите на малария се увеличават рязко до над 500 000. През 1945 г. са отпуснати средства от държавния бюджет за създаването на Института за борба с маларията във Варна, нови 21 противомаларични станции и 16 подстанции. Това издига борбата против маларията на ново ниво.
През 1945 г. броят на маларичните селища на територията на Института е над 140. В документи от тази епоха се съобщава, че в България през 1944 г. маларичните селища са 857 с 1 253 557 жители. Към последната година от работата на Института за борба с маларията във Варна (1948) маларичните селища достигат 175 броя с общо население 322 000 души, тоест приблизително 20% от всички маларични селища в страната със 25% от застрашеното население са се намирали на територията на Института във Варна.
Абсолютният брой случаи на заразените от малария през периода 1945-1947 нараства постепенно, като през 1947 г. бележи толкова високи нива, че в някои от районите на Института регистрираните стойности са епидемични.
В България през всички периоди преобладава заболеваемостта от малария терциана, която се счита за сравнително по-лека форма на болестта. Случаите на малария тропика, по-тежката форма, са много малко.
Прибягва се до различни мерки за борба с комарите. Работата включва най-разнообразни дейности по ликвидирането на открити площи със застояли води. Целта е да бъдат премахнати или ограничени местата, удобни за развъждането на комарите. Работи се по пресушаване, разчистване на брегова ивица и други. Прокопават се хиляди метри нови канали годишно, които служат за отвеждането на застоялите води към близките реки и водоеми, строят се диги. Специално каналната мрежа се подобрява чрез т. нар. „заскаляване“, облицоване на каналите с каменни плочи. Работите са извършвани в много от маларичните селища.
Жилищата се пръскат с препарати. Отлично противоларвено средство е една малка рибка. Внесена е от Америка в Европа специално за да бъде развъждана и да служи за унищожаване ларвите на комарите. Нарича се гамбузия. През 1924 година е зарибена и във водоемите в България. Рибката е развъждана в много водоеми в България, край градовете Бургас, Добрич, Петрич, Пловдив и Ямбол, във Варненски окръг - във водите край Златни пясъци и край с. Синдел.
Институтът за борба с маларията прекратява работата си през 1948 г. На негово място с маларията продължава да се бори Регионален здравен институт–Варна (1949-1950) и Санитарно-епидемиологичната станция–Варна (1950-1966). През 1957 г. са регистрирани последните случаи на малария от местен произход и Варненски окръг е обявен за свободен от малария. През 1961 г. борбата във Варненско преминава във фаза на наблюдение, последна фаза от борбата със заболяването по препоръки на СЗО.