Огромен добив на злато
Добивът на злато привлича мнозина. Според Статистическата служба на Сенегал през миналата година той е донесъл 590 милиона евро. Това число сигурно би било по-високо, ако някой можеше да пресметне и неофициалния добив на злато. Смята се, че 90% от златото заминава за чужбина – най-вече към Обединените арабски емирства, Порто Рико и Австралия. Това важи в национален мащаб, защото иначе добивът на нелегалните рудничари има други маршрути.
„Купуват обикновено хора от Мали или Гвинея“, казва за ДВ Алиу Сисе*, който сам е добивал злато по бреговете на граничната река с Мали. В съседната страна Мали – която е сред най-големите световни източници на злато - тези дни загинаха 70 души при срутване в нелегална златна мина.
Рудничарството по границите между Сенегал, Мали и Гвинея има дълга история. Селяните и земеделците от околностите вече от десетилетия ровят за злато, а от 2010 година насам този бизнес бързо се разраства. Много местни хора разчитат на добри печалби и зарязват селскостопанската работа, за да станат златотърсачи. Зовът на златото постепенно започна да привлича и „гастарбайтери“, а редица чуждестранни фирми изградиха промишлени и отчасти механизирани минни комплекси.
Замърсяване, бедност, безработица
Но треската за злато донесе и неприятности за местните хора: произволно присвояване на земя, замърсяване на околната среда. Сисе разказва, че селото му изгубило доста земи, откакто една китайска фирма започнала механизиран рудодобив в тези парцели. „Близо сто години нашето село използва тези земи за земеделие, животновъдство и добив на злато“, разказва Сисе. Сега обаче багери неуморно разорават терена и трупат високи камари оранжева пръст.
Фалеме, реката, очертаваща границата с Мали, навремето била кристално чиста, а сега е задръстена от оранжева кал, оплаква се Сисе. Добивните компании всекидневно изливат в реката хиляди литри отпадъчни води, които понякога съдържат химикали и живак. Местните хора вече не могат да пият тази вода, не могат да я използват нито за водопой на животните, нито за напояване на зеленчуковите си градини.
В един регион с висока безработица добивът на злато закономерно се превръща в препитание, от което не можеш да се откажеш. Но местните хора се оплакват, че златодобивните фирми не наемат на работа много тукашна работна ръка и не компенсират загубите на селяните в достатъчна степен. Амаду Сега Кейта, вицепрезидент на Окръжния съвет в Кедугу, обяснява, че в рудничарството работят 300 000 души, главно в малки мини и нелегални рудници.
„Там ще се натъкнете дори на хора с университетски дипломи“, казва той. Преди няколко месеца избухнаха безредици във връзка с наемането на работна ръка в мините в Косанто. Двама души бяха убити, а осем – ранени. Кръвопролитията бяха в непосредствена близост до мините на канадска компания. Целият регион притежава богати ресурси, но иначе там се шири беднотия и липсва инфраструктура. „Само на няколко километра извън града хората вече нямат ток“, разказва Махамади Данфака, управител на местното радио в Сарая. „Хората имат чувството, че държавата им е обърнала гръб и си затваря очите за техните неволи“, казва журналистът.
Податливи за внушенията на екстремисти
Амаду Кейта също смята, че местните хора се чувстват изоставени от властите, а това може да ги направи податливи за внушенията на джихадистите. Кейта обяснява нещо много важно: „В момента тук банки няма, парите минават от ръка на ръка.“ А това, както е известно, върши добра работа на ислямските екстремисти, които финансират престъпната си дейност с пари от добива на злато.
Сенегал и Мали имат обща граница от 250 километра. Тя е много пропусклива и трудна за контрол. В Мали ислямистите се в сблъсък с армията, която получава подкрепа от руските наемници от „Вагнер“. Полин Морис Тупане, анализатор в Института за стратегически проучвания, смята, че натискът и евентуалното настъпление на въоръжени групировки могат да се превърнат в заплаха за Сенегал.
Досега тази страна беше пощадена от терористични атаки, смятат я дори за една от най-стабилните в Западна Африка. Но контрабандата на злато, на оръжие, на химикали, както и трафикът на хора постепенно се превръщат в реална заплаха за района Кедугу.
А може би тъкмо мрежите на контрабандистите, които функционират в Сенегал, досега са опазили страната от атаките на екстремистки групировки, предполага Бакари Самбе, регионален директор на мозъчния тръст „Институт Тимбукту“ в столицата Дакар. „Екстремистките групировки се нуждаят от убежище, а до сега Сенегал е най-интересното място за тях. Тук се въртят капитали, има достъп до оръжие и излаз на море“, обяснява Самбе.
Нужда от военна база?
Кейта от своя страна поставя съвсем друг, оптимистичен акцент. Според него сенегалската култура и разпространените в страната умерени религиозни учения са несъвместими с екстремизма. „Терористите трудно ще спечелят подкрепа от тукашните хора“, казва той. Сенегалското правителство също взима мерки за борба срещу тероризма и увеличава в Кедугу както числеността на военните подразделения, така и броя на инфраструктурните проекти.
Според Кейта обаче това не е достатъчно. „Имаме нужда от голяма военна база на границата, за да покажем на врага, че винаги сме нащрек“, казва вицепрезидентът на Общинския съвет в Кедугу.
Уточнение: *Алиу Сисе е псевдоним, защото източникът на тази информация може да стане обект на репресии. Истинското му име се пази в редакцията.