„На 11 октомври 1909 г. се извърши тихо, но с трогателен ред едно важно тържество по главните общински строителни предприятия на град Варна – водоснабдяването: полагане основния камък по каптажа на водите в Хайдушки дол (Харами дере). За тази цел целият Варненски общински съвет, заедно с окръжния управител Д. Ралчов, отидохме рано сутринта в Харами дере, находящо се 23 километра западно от Варна в една живописна и в пълно безмълвие гористо-проломна местност.
След водосвета, извършен от свещеника на село Руслар, държах реч за голямото значение на предприятието по най-насъщното обществено наше благо – водоснабдяването на града ни, за което и за канализацията е сключен и осеммилионният заем при кметуването на д-р Пюскюлиев, прочетох акта, подписахме го и го поставихме с всички видове български монети в едно херметическо затворено стъкло, което се зазида в нарочно издълбания за целта камък. Общинският съветник Саркис Хаджолян – фотограф по занятие – фотографира извора и присъствуващите. Времето беше доста хладно – почна дори да превалява сняг.
На обеда, даден от предприемача на водопровода Благой Пейчев, се държаха здравици за благополучно довършване на водопровода. Пяха се и народни песни, особено хайдушки – нещо, което твърде много отговаряше на тази наистина хайдушка местност. Градският инженер по водопровода, Петър Бончев – човек трудолюбив, подвижен, честен, винаги услужлив – и онзи на предприемача Хр. Станишев, дадоха някои изяснения по залавянето на водата, измерваха какво количество вода ще дават на секунда петте извора от скалите в Харами дере, доказваха, че тази вода е предостатъчна за града Варна, описваха качеството й, вървежа на предприятието, водоснабдителната мрежа и др.
Да, водата бе достатъчна за тогавашния 40-хиляден град, ала никак не за сегашния 70-хиляден, особено при презмерното и неправилно негово разрастване на площ, та и като курорт. Връщането стана през Дикили-таш, дето разгледахме интересните изправени камъни.”
До 1911 г. водопроводът черпи води от изворите „Харами дере” и от лозята на „Соук Солар” и „Теке Караач”, разположени на южните склонове на Франгенското плато. Водопроводът е изграден с оловни тръби тип „клюнк, бурия”. Така, обирайки водите на трите извора, водопроводът е доставял на варненци 30 литра вода в секунда.
Постепенно от 1914 до 1934 г. в него се вливат новокаптираните извори при с. Елеч (Доброглед), с. Аджемлер (Аксаково) и от „Кемер-дере”. От 1934-1936 г. в експлоатация е пуснат Батовският водопровод. Съоръжението е сред големите постижения за своето време, а Варна е сред малкото градове у нас, които се водоснабдяват с помпени станции.
За водопровода може да прочетете в книгата „Водопроводът „Батова-Варна” 1934-1936” в отдел „Регионална история” на „РБ Пенчо Славейков”.
Иван Церов е роден на 26 март 1857 година в село Церова Курия, Великотърновско. Завършва богословско училище при Лясковски манастир. Учител е в родното си село, Габрово, Свищов, Варна. Във Варна е назначен за преподавател по български език и литература в Мъжката и Девическата гимназии.
През 1890 година става инспектор във Варненското учебно окръжие. През тези години той съставя и издава "Христоматия по българска литература за средните училища".
По време на управлението на Церов през есента на 1909-та в м. "Харами-дере" се полага основния камък по каптажа на варненския водопровод. Общинският бюджет за 1910 година осигурява средства за изграждане на нови улици, мостове, канализация, обществени сгради. През мандата на Иван Церов се изграждат 4 нови училища и 4 квартални хали. Той внася предложение за изграждане на електрическа мрежа в града.
Иван Церов е организатор на честването през 1911-та на "50-годишнината на Първото българско училище във Варна" и по негово предложение се взема решение 9 улици да се именуват на видни просветители и възрожденци.
Церов умира на 18 януари 1938 година във Варна.
Във Варна откриха паметник на кмета Иван Церов
Откъде идва името на „Траката“ край Варна?
Новини - теми
RSS Новини