"Превръщането на град Варна в специален морски курортен кът, който така преобразен, не само ще създаде условията за едно благородно поминачно положение на населението, но градът ще представлява една гордост за България - нещо повече, неговото име ще се носи наравно с Ница, Монте Карло и пр. знатности. А това значи градът да се преобърне на златоносен улей, който ще озарява тъй големите нужди и на самата държава"
Курортното дело тече, а десет години след обявяването на Варна за морски курорт, в града се стичат хиляди летовници. Гостоприемна Варна ги посреща с щедри обещания за една незабравима лятна почивка, изпълнена с много слънце, безгрижие и плажни емоции, разказва РБ "П.Славейков"-Варна.
През 1931 г. столичанката Вера Бояджиева също пристига тук в разгара на плажния сезон. В материала, озаглавен “Нашата морска царица”, отпечатан във в-к “Литературен глас”, тя обръща внимание на един голям проблем – шума в града, който помрачава хубостите на варненския курорт.
“Колко е шумна през деня, колко е шумна и в късните часове Варна! От ранна сутрин по главните улици се стичат потоци от хора към морето. Над терасата на баните е препълнено. Къпящите идват на почивка след баня или закусват преди да влязат в морето. Долу на плажовете е гъмжило. Едно бръмчене от говора на хиляди хора, едно непрекъснато движение на хиляди голи тела, силно обгорени от слънцето. Там долу по пясъците е тъй задушно и мирише на човешка пот, което дори и морската прохлада не може да премахне.
От обяд започват оркестрите по ресторантите, наредени един до друг по главната улица към градината. Грамофони, хармоники, песни на шопския оркестър, струнни оркестри и все модни танци, последни шлагери непрекъснато от сутрин на терасата, до нощта на дансинга. Когато си легнеш, дълго не можеш да заспиш. Пред очите ти се движат хора и море, в ушите ти шумят пенливите вълни, а в умът ти се въртят всичките тия Ерика, Аржентина, Марабу и Сребролика луна в един невъобразим хаос. И едва заспал, едва си се успокоил, рано, още в пет часа започват продавачите из улиците да викат: банички, пъпеши и дини, зарзават, циганки продават пръст за саксии, паници, лъжици…
Сънят е вече развален и тръгваш пак за плажа. А там се повтаря вчерашното. Майки викат подир децата си, деца плачат, слугините крещят и ядосват госпожите си, надзирателките се карат на разголените жени и закопчават презрамките на банските им костюми, или ги вкарват зад паравана. (Защото от терасата мъжете с бинокли наблюдават женския плаж, а варненската община строго бди над морала на гостите си). Деца продават локум, вода и гевреци и всички представят стоката си, от терасата крещи високоговорителя с вечната Ерика, до ушите ти шумят пенливите вълни.
Един непрекъснат шум, един вой от сутрин до вечер през целия ден до късна нощ, носен над белите къщи и хубавия град. Може би има в днешно време хора, останали с нерви дебели като въжета, но и те да отидат във Варна не биха могли да издържат този напрегнат неспокоен живот. И затова не вярвам на майките, когато казват, че отиват с децата си във Варна на почивка и поправка.
Варна, която ни привлича с най-модерните си бани в Европа, която предлага толкова хубости на посетителите си, която се е постарала да им даде казино и дансинг край морето, тая същата Варна трябва да се погрижи да се намалят, дори съвсем да се премахнат тия викове из улиците, което най-много безпокои чужденците посетители.
Но въпреки всичко това Варна е прекрасна. Само като седнеш в Приморската градина и погледнеш морето, изкупват се всичките неприятни преживелици през деня. И тук трябва пак да забележа. За да можеш седнал да гледаш морето, трябва да заплатиш. Още не си вдигнал очи към морската шир, ето пристига жена с билети и плащай за стола си. Не бива да се наслаждаваш без да заплатиш! А единия час тъй скоро минава, за втория трябва да дадеш още 2 лева…”