В първите 30 години от историята на оперния театър тя създава забележителни образци на вокално и артистично майсторство, триумфирайки в главните сопранови партии от световната оперна съкровищница. Талантът и характерът й оживяват в архивните записи, снимки и публикации, също в разказите на хора, работили с нея, като диригента Влади Анастасов, за когото певицата се отличава с „богата звукова палитра, широк диапазон и ярък артистичен талант“.
Но най-силно възкръсва Лиляна Анастасова в спомените на двете ѝ дъщери – телевизионната тон-режисьрка Илияна Янкова и оперната певица Меглена Лукова, както и на внука – тенора Борис Луков.
Лиляна Анастасова наследява музикалния талант от любимия си баща, който бил прочут адвокат в Търговище, но и добър тенор, пеел и свирел на китара. Макар че Лиляна също се откроявала с певческа дарба, искала първоначално да следва история, но съдбата я изпратила където трябва – в Консерваторията.
Завършила оперно пеене при изтъкнатите педагози Георги Златев-Черкин и Христо Бръмбаров, тя се явява на прослушване в току-що създадената през 1947 г. Варненска народна опера с главен художествен ръководител Петър Райчев. Първата българска оперна легенда идва от световните сцени, за да подпомогне развитието на оперното изкуство в България и да положи най-напред основите на оперния театър в родния си град. Той веднага назначава на работа обещаващото младо сопрано, но „другарите“ от Комунистическата партия спешно го привикват и го предупреждават, че като дъщеря на „буржоазен интелигент“, Лиляна няма място в операта.
На това Петър Райчев отговаря следното: “В операта аз не вземам активисти, а оперни певци!“ и тази негова реплика остава като крилата фраза в паметта на рода и в историята на Варненската опера, един висок знак за професионализъм и човешко достойнство в онези трудни обществено-политически времена.
Лиляна Анастасова никога не забравя уроците на Петър Райчев: „Имах щастието да участвам в основаването на Варненската опера през 1947 г. В първите години много ми помогна народният артист Петър Райчев. Голям педагог, той внимателно и търпеливо ме насочваше, поведе ме по стръмната пътека, внушавайки ми постоянно: „Няма изкуство без мъка“. От него научих за всяка роля да търся литература, да се зпознавам с епохата, в която живее моята героиня, с идеите, които тя изповядва. Търся и плочи, за да чуя записи на други певици, но не за да подражавам, а за проверка на това, което съм постигнала“1.
Първата роля Чо-Чо-Сан в „Мадам Бътерфлай“ от Пучини също събужда спомени: „Бях млада, неопитна и много се вълнувах дали ще се справя. Изпитвах сценичен страх, но с умение и такт Петър Райчев ми помогна да преодолея притесненията си“. Не след дълго й възлагат Сантуца от операта „Селска чест“ на Маскани, първата самостоятелна централна партия, която изпълнява само Лиляна Анастасова без дубльорка.
След това идват главните роли на Тоска в едноименната опера и Леонора в „Трубадур“ от Верди, Ярославна в „Княз Игор“ от Бородин, Наташа в „Русалка“ от Даргомижски, Амелия в „Бал с маски“, Аида в „Аида“ и Принцеса Еболи в „Дон Карлос“ от Верди, Лиза в „Дама Пика“ от Чайковски, Елвира в „Ернани“, Абигайл в „Набуко“ и Леонора в „Силата на съдбата“ от Верди, Турандот в „Турандот“ от Пучини, Татяна в „Евгений Онегин“ от Чайковски, Драгана в „Имало едно време“ от П. Хаджиев, Норма в „Норма“ от Белини, Марта във „Фауст“ на Гуно и други. Признава, че и допадат героини с богат и сложен драматургичен заряд, като Тоска, Сантуца, Лиза, Татяна, Аида, но обича всичките си роли - общо над 27 главни роли, увенчали щастливата творческа кариера на Лиляна Анастасова.
Оперната прима е редовен гост на Софийската опера, където само тя дублира Гена Димитрова в „Турандот“. Получава покана да се премести в столичния оперен театър, но предпочита да остане във Варна. Изявява се и на оперните сцени в Пловдив, Стара Загора и Русе. Гастролира с оперни спектакли и концерти в тогавашния Съветски съюз - Москва, Лениград, Рига, Талин, Вилнюс, също в ГДР, Италия, Испания, Полша, Унгария, Чехословакия, Югославия, Корея, Китай и Виетнам. Признанието и любовта на публиката я съпътстват, за което говорят и отличията, сред които Димитровска награда за ролята на Татяна в „Евгений Онегин“, званието „Заслужила артистка“, орден „Кирил и Методий“ и др.
Зрителите харесват Лиляна Анастасова във всичките ѝ превъплъщения: „Кой от нас не си спомня нейната Тоска. Величествена и силна, властна и женствена, в нея се разкрива и кокетливият каприз, и разяждащата ревност, и всеотдайната обич. И каква широка гама от драматични нюанси разкрива нейната привидно примирена Аида!
Тук тя е ревностен опонент по силата на страстите и волята да осъществи правото си на щастие пред властната и егоистична Амнерис. Колко различна е във всяка партия и колко вярна на своята творческа природа и театрална съвест“, възхищава се Йордан Александров.2 „Звучният и силен, много интересен като тембър глас, винаги е затрогвал слушателите. Анастасова е и отлична актриса. Нейната игра във всяка роля буди възхищение“, допълва Йордан Каранов.
Очевидци и изследователи свидетелстват за това въздействие, което изкуството на Лиляна Анастасова упражнява върху публиката.
Използвани материали: Архив Държавна опера Варна, РБ "Пенчо Славейков" - в. „Народно дело“, 9.02.1964; „В името на голямото изкуство“, в. „Знаме“, Търговище, 21.08.1969 ; Интервюта с наследниците на Лиляна Анастасова