Българската държава организира възпоменателната церемония за обесването на Васил Левски всяка година на 19 февруари. Обесването на Апостола от османците се случва на 6 февруари 1873 г., време, в което е бил в сила и се е датирало по Юлианския календар.
През 1916 г. в България е въведен Григорианският календар. Така датирането преди неговото въвеждане се променя по следния начин: към датите (събитията) през XX век (от 1900 до 1916 г.) се прибавят 13 дни, а към датите (събитията) през XIX век и назад във времето се прибавят 12 дни. Следователно датата 6 февруари 1873 г. по Юлианския календар (т.нар. стар стил) се трансформира в 18 февруари 1873 г. по Григорианския календар.
И така, днес се навършват 147 години от обесването на Апостола на свободата.
През лятото и есента на 1872 г. цяла България започнала да живее в предреволюционен подем. Вътрешната революционна организация (ВРО), чийто основен организатор, идеолог и водач бил тъкмо Васил Левски, обхванала в мрежата си почти цялата страна и насочвала към непосредствена подготовка на общонационалното българско въстание.
Но в условията на този подем се проявили някои признаци на разложение. Първият помощник на Апостола - Димитър Общи, започнал да оспорва неговата власт, да интригантства, да сее раздори между комитетите. Д. Общи успял да настрои срещу Левски някои организации. Така единството на ВРО било заплашено. Апостола поискал от БРЦК да отстрани Д. Общи от поста пръв пълномощник, но неговите думи не били послушани от Букурещ.
В тази обстановка на 22 септември 1872 г., въпреки забраната на Васил Левски, Д. Общи организирал обир на турската поща в прохода Арабаконак. Османската полиция попада в следите на групата и арестува Общи и неговите другари. И за да представят пред света своето дело като политически акт на една революционна организация, а не като разбойнически обир, Д. Общи и съратниците му започнали да разкриват комитетите и дейците, които познавали.
Турското правителство, незнаещо дотогава за огромния размах на движението, засилва полицейско-разузнавателните органи, разкрива много комитети, унищожава или неутрализира първокласни революционни дейци. ВРО, като всяка конспиративна организация, ударена в центъра, започва да се разпада.
Ударът заварил Левски в Южна България. Той веднага предупредил комитетите за опасността и тръгнал за Букурещ, за да обсъди заедно с другите членове на БРЦК създалото се положение. В Сливен до него пристига писмо от Любен Каравелов, писано на 2 ноември 1872 г., в което се препоръчва незабавно "повдигане на революцията".
"Трябва да се върви на бой, настоявал Каравелов, без да губим минутка. На сичките тадявашни юнаци са писа и щат да заминат отсреща и надяваме се на помощ от Сърбия и Черна гора."
Васил Левски обаче отказва да изпълни заповедта на БРЦК, защото за него революцията трябвало да доведе до освобождението на България, а не до ненужно проливане на българска кръв. Разбиранията на Левски, че не може да се прави въстание, преди да се подготви народът за победоносна борба, и че не бива да се разчита на чужда помощ, "преди самички да изтъчем платното", са споделяни и от много вътрешни дейци и комитети.
Далновидността на Апостола в този критичен момент става още по-очевидна, като се вземе предвид, че след разкриването на ВРО посланиците на западните държави побързали да предложат на Високата порта военна помощ, ако конспиративната българска организация започне въстание.
Часът е съдбоносен и Левски решава бързо да се придвижи до Букурещ, за да защити своите разбирания. На 25 декември 1872 г. на път към Дунава той пристигнал в Ловеч, но поради полицейските предохранителни мерки не можал да се срещне с председателя на местния комитет поп Кръстю, а се задоволил само да прибере архива на комитета, книжата, които, ако попаднели в турски ръце, можели да разкрият напълно народната организация. През следващата нощ Левски останал в село Къкрина, за да пренощува в ханчето на доверения комитетски човек Христо Цонев - Латинеца.
Но тук, на 27 декември, бил заловен от турската полиция. Тя разполага с негова фотография и с точно описание на особените му белези.
Васил Левски е жертва на дълга верига от полицейски разкрития. Съществуват предположения, че причината за неговото залавяне е предателство от съмишленик. Спори се за името на предателя - Поп Кръстю или Марин Поплуканов. Според други проучвания предателство спрямо Левски не е имало.
До последно османците не знаят кого са заловили и Левски е откаран в Търново, за да бъде разпознат. Чак там става ясно кой е той. При Къкрина отиват едва няколко заптиета, а в случай, че са знаели кого залавят, подобна малочисленост не би била логична. Левски, който е охраняван само от 20 заптиета по време на пътя си от Търново до София, се е надявал напразно до последно, че ще бъде освободен от съмишленици.
В София Левски е предаден на съд. Апостола изгражда защитата си на основите на правата на християните според Хатихумаюна, за да не издаде някого и организацията. Той подчертал няколко пъти, че е търсил законни пътища за изменение на живота в Османската империя. Левски се разграничава от дейността на Димитър Общи, за да избегне криминални обвинения.
Очаквало се Великото везирство да освободи всички освен обирачите на пощата, защото политически процес не е в интерес на Турция и вреди на авторитета ѝ пред Европа. Комисията за процеса е: Али Саид паша, Шакир бей и Иванчо Хаджипенчович. В инструкциите към съдиите е записано да се накажат строго само ръководителите.
Смъртната присъда на Апостола е издадена на 14-ти и е потвърдена на 21 януари 1873 г. Процесът завършва, а комисията е иззела функциите на съд, което е недопустимо по законите на самата империя. 60 подсъдими са осъдени на затвор и заточение и двама да бъдат обесени - Димитър Общи и Васил Левски.
На 18 февруари 1873 г. присъдата е изпълнена в околностите на София.
В последните си мигове Левски се изповядва пред архиерейския наместник на София - отец Тодор Митов. В изповедта си казва: "Каквото съм правил, в полза народу е. Моли се, отче, не за мене, а за отечеството България."
Свещеник Тодор Митов свидетелства: "След като свърших обреда, Левски беше вдигнат върху едно буре и окачен на въжето. Преди да бъде избутано бурето изпод краката му, той извика: Боже, избави България!"
Така завършва своя живот най-великият син на България - гениалният организатор, политик и идеолог на българската национална революция.
Левски е останал в българската история преди всичко с безсмъртието на своите прозрения. Когато се изгражда неговият образ, традиционно се акцентира върху човешките му добродетели. Те безспорно правят Левски истински обичан син на народа. Но главното не е в това, че той е бил безумно смел, че е държал сметка за всеки похарчен лев на организацията, че е бил фанатично обречен на делото на революцията. Този сантиментален образ на Левски закрива действителното величие на неговото дело.
Преди всичко Апостола е велик народен водач - организатор. Като никой друг в българската история, и то в условията на робски страх, униние и тотална диктатура, той успява да създаде мощна народна организация.
Левски е гениален политик на революционна България. Неговите прозрения за независимост и самостоятелност на българското движение, развиващо се сред хаоса на Източния въпрос, добре разбрани и осмислени, имат почти непреходно значение в българската история. Дръзкото отхвърляне на политическата опека на чуждите сили е изстрадан исторически урок, дълбоко анализиран и осмислен в политическата идеология и революционната практика на Васил Левски.
Левски е велик и със своите идеи за бъдещия свят - свят на народното равноправие и на човешката свобода. Макар и да е заел своите идеи от европейската демократична мисъл, той ги преработва, за да създаде от тях платформа и знаме на народната пробуда, на националното движение.
Със своята политическа идеология, със своите качества на гражданин на новия свят, със своята гениалност на организатор и политик Левски изпреварва българското развитие с цели десетилетия. И може би са прави онези познавачи на неговото дело, които смятат, че ако беше живял в някоя по-голяма страна и ако беше писал на някой по-популярен език, той щеше да бъде известен на света като един от най-големите мъже на XIX век.