Как е било в миналото – тогава, когато комуникацията не е ставала за секунди, телефоните не са били умни...
С тези въпрос влизаме в Националния политехнически музей, за да си припомним как комуникирахме помежду си неотдавна, предаде репортер на БГНЕС. Съобщителната техника включва не само телефоните, а и телеграфите, радиоапаратите, телевизията, всичко е в сферата на съобщенията, разказва ни Любов Филипова, главен уредник в Националния политехнически музей. Тя ни показва работния пулт на вътрешна телефонна централа, която до преди около 15 години е била в Съдебната палата. Работила е от 1936 до 2000 г. и е била новост за времето си. Такива са монтирани в по-големите институции, където е имало повече хора. При тях комуникацията минава през телефонистка. Звъни се, телефонистката вдига слушалката, казват й кой номер търсят и тя свързва линията с кабел като поставя жака в дупката със съответния номер.
Често искащият да се свърже разбирал, че комуникацията е осъществена след репликата на телефонистката: „Моля говорете”, след нея тя би трябвало да затвори слушалката, за да не подслушва разговора. Ако не го направи, чувала разговора. И ако за младите хора, които работят в големи институции днес е непривична репликата: „Искам градска линия”, то в миналото, за да се обадиш на някого извън учреждението, можело да се постигне само с помощта на телефонистката.
Домашен телефон, при който няма шайба, набирането е с манивела и се свързваш директно с телефонната служба и там даваш поръчка с кого в града да приказваш. Така са говорели хората по телефона преди да се автоматизират централите. Такъв телефон може да се види в този музей. Тук има и телефон с наустник - специална фуниевидна тръба, която помага за влизането на звука.
„Може да видите и едни от най-старите стенни апарати. При тях отделно говориш в наустника, а с другата ръка държиш слушалката. Това е горе – долу и идеята на Бел, когато създава телефона – през едно устройство говориш, а през друго слушаш. В края на XIX в. в кабините в Америка е имало надписи: „Говорете пред наустника, а слушайте със слушалката”, защото много често е ставало объркване”, разказва ни Любов Филипова.
Телефон с шайба, не с бутони. Такъв е и 3-милионният телефонен апарат, който произвежда завода в Белоградчик, специализиран за телефонна техника, който се пази тук.
Такива апарати, според Любов Филипова все още се срещат в доста български домове. GSM-ът на войника от времето на Балканската война. Така специалистът описва интересен военен телефонен апарат и показва неговата слушалка със сгъваем наустник. Самата Любов Филипова смята, че макар комуникацията в миналото да е протичала трудно, независимо дали по телефон, с пощенски картички или с писма, било по-романтично. „В домовете, специално в София, когато повечето хора имат телефони е ставало по-лесно, но на Нова година това е изключително трудно, защото телефонистките са били заети и трябва да изчакаш много време да се освободи някаква линия и да се свържеш със своя близък ”, каза тя. Когато нямаш вкъщи телефон, се тича до уличните апарати, където срещу 2 ст. може да се обадиш на някои, който си има вкъщи.
„Проблемът беше, че около определени часове, примерно привечер пред тези телефонни кабини чакаха десетина души, за да могат да се свържат с някой и да си определят среща”, разказа тя.
По-често в това време хората са пращали картички, телеграми, колети с подаръци за Коледа или Нова година. Старите картички, свързани с Коледа са много интересни, защото всички комуникационни средства присъстват като илюстрация. Дядо Коледа е изобразяван на шейна, в автомобил, самолет, разказа тя и си спомни, че като малка сама е рисувала картичка с дядо Коледа във вертолет. Имало е и специални новогодишни картички, които преди повече от 100 години градските пощальони специално си поръчвали, за да раздават на своите по-редовни клиенти.
„Много пощальони специално за Нова година си поръчват картички”, посочва тя и показва картичка от 1911 г. с календар на гърба за следващата. Сюжетът на тези картички е свързан с комуникационните средства – има влак, кола трамвай, велосипед, пощенска кутия и раздавач, който подава на жена писмо или колет. Телеграми в България, разказа Любов Филипова, са се изпращали до 2006 г.
При подаването на телеграмите се таксуваше всяка буква и всеки препинателен знак. Хората гледаха да пишат кратки съобщения и от там е израза, че някой пише в телеграфен стил, т.е. много сбито, много ясно”, разказа тя. Не крие и че често са ставали недоразумения от това, което се получавало като текст в крайна сметка.
Тя показа телеграма от 1897 г., където телеграфистът, приел морзовите сигнали е записал на ръка текста на съобщението върху бланка, която се прегъва по специален начин и се залепя листче с печата на пощите и така се носи на човека, който трябва да я получи.