Солженицин има една книга, която се нарича “Деветия кръг”. Той обаче не е знаел за десетия кръг. Ще ме попитате къде се намира.
Той е на последния етаж в сградата на следствения арест във Варна.
Когато преди 90 дни ме доведоха тук, не знаех тази голяма истина. Има един въпрос, над който човечеството се вълнува от векове – има ли Господ, или не.
Е, аз ще ви разкажа какво се случва с мен, пък вие ще кажете дали има, или няма Бог.
В една килия от 15 кв.м. има три легла и открита тоалетна. В тази килия не живеят, а съществуват по четирима, или петима арестанти. Дневна светлина няма. През два реда зелени стъклени тухли се прокрадва някаква призрачна светлина. 24 часа мъждука една крушка. Миризмата от тоалетната е най-малкия проблем, с който се свиква. От вторник до петък те водят за 15 минути на тавана, където високо горе има прозорци за да вдишаш късчета чист въздух. За храната – няма какво да говорим.
Доказано е, че след два месеца престой в подобни условия, в психиката на човек настъпват необратими процеси. Затова и в Европа, ако изобщо някъде по света има подобен арест, в него не държат дълго никого.
У нас, във Варна, е обичайно арестантите да лежат тук по една година.
Разпити няма.
На самите дознатели им е крайно неприятно да посещават това злокобно място. На два месеца идва по някой дознател просто за да отчете дали още си жив. Това го нямаше дори в тоталитарната държава.
Гледал съм филми със сюжети от Хитлерово време, или след 9-ти септември, когато са заравяли полуживи хора. Чудя се сега кое е по-доброто – тогава, или сега.
Хвърлиха ме тук.
Забраниха ми всякакви разговори по телефон, всякаква кореспонденция и свиждания с когото и да е. Сега използвам възможността чрез адвоката си да разкажа това, което се случва.
От дете съм хронично болен от сърце и съм лежал години наред в болница заради заболяването си.
Тук това няма значение.
Припадах няколко пъти. Викаха “Бърза помощ” и когато лекарите видят, че кръвното ми е 80 на 50 и отвратителната обстановка, просто избягват.
За тях аз съм здрав.
Имам фисура, установена от проф. Темелков, Он-клиник и от хирургичният кабинет в Окръжна болница – Варна. Болките са по шест-седем часа на ден и са ужасни. Кървя. Заведоха ме на лекар и той даде становище, че състоянието ми предполага незабавна операция и други условия на лечение, свързани с безупречна хигиена.
Имам доказана двустранна дискова херния, която е изключително болезнена и води до временно парализиране. Имам усукване на стомаха и рефлукс втора степен.
За тях съм здрав.
От 16 дни чакам да се насрочи съдебно-медицинска експертиза, която да потвърди заболяванията ми. Уви!
Ако умра, може би и тогава ще установят, че съм здрав.
Тук съм три месеца, защото отидох в ДАНС за да сигнализирам как работят в симбиоза мафията и полицията във Варна. По всички закони на тази държава след като съм съдействал и сътрудничил на спецслужбите, аз трябваше да бъда оневинен. Вместо това – ме изкараха какъв ли не.
За мен можете да чуете и прочетете всичко. От това, че съм бос на проституцията в морската столица, въпреки че истинският бос, така и не помириса вонята на ареста, до това, че съм перач на пари. Нищо, че “прането” е в рамките на суми, достойни за да напълнят резервоара на автомобила ми.
В моят случай е нормално да прочетеш показания от някой циганин, който “собственоръчно” е написал, че по телефона му се обадил Данов. Нищо, че Данов не познава нито циганина, нито има представа от телефона му. Всичко това обаче влиза в схемата от “доказателства”, заради които стоя на това хубаво е прекрасно място.
Аз вече съм сринат като личност. Сега ме довършват и физически.
Д-р Менгеле е цвете пред Варненската прокуратура и методите им.
Питах ви дали има Бог. Не, няма.
Ако имаше, той нямаше да позволи това. Ако пък има, все пак, Господи, не им прощавай – те ме убиват бавно – и мен, и семейството ми. Хората казват, че по Коледа ставали чудеса. Аз се моля на Господ да докара същото, което се случва на мен до главите на тези, които ми го причиняват. И това е моето коледно пожелание към тях.
За себе си нищо не искам, освен да бъда жив и здрав, и да посрещна справедливо правосъдие. Четирима по “мега” дознанието, които наистина имат касание по него, вече са под домашен арест и са пуснати под гаранция. Прокурорите най-добре знаят защо ги пуснаха. Аз обаче очевидно не им влизам в сценария и продължавам да умирам бавно.
Прокурори, зная, че има поръчка срещу мен! Войната е между вас и мен. Не бъркайте детето ми в това, пуснете го, а ние ще водим битката докрай – пък, който издържи.
Много често вечер сълзите ми са единственият ми приятел тук. Тази вечер също плача, когато пиша всичко това, но не се срамувам, защото не плача за милост и пощада за себе си, а плача за ужаса, на който подложиха семейството ми.
Моето име е все още Веселин Данов.
Все още съм жив и не са ми изтръгнали езика. Той е най-страшното ми оръжие. От това ли се страхува прокуратурата, или от смехотворната теза – че ако ме пуснат на свобода, мога да се укрия. Та мен ме познава цяла България – къде бих се скрил?!
Тази е истината тук. В десетия кръг на ада – където не Господ, а тези, които са те поръчали трябва да те смачкат, да те унижат, да те сринат за да станеш пластелин в ръцете им. И с него да изрисуват върху некролога ти думата “правосъдие”.