"С най-високо оценената от професионалното ни жури авторска приказка „Приятели от бунището“ завършва лятното ни представяне на приказките по ключови места из гр.Варна. Вярваме, че градската ни среда беше по-красива с творчеството на талантливите ни участници в конкурса.", съобщават организаторите.
Всички отличени приказки можете да прочетете на varnalit.com.
Проект „Зелени приказки“ се реализира благодарение на най-голямата социално отговорна инициатива на Лидл България „Ти и Lidl за нашето утре“, в партньорство с Фондация „Работилница за граждански инициативи” и Български дарителски форум.
Ето и приказката, която е написал Боян Тасев:
Приятели от бунището
Старата книга отдавна събираше прах на рафта на една още по-стара библиотека. Никой не я беше разгръщал от години. Дълго време тя очакваше да й се случи нещо интересно и все още не се беше отказала. Един ден в стаята дойдоха двама души. Събраха всички книги от библиотеката, нахвърляха ги в големи кашони, а след това ги отнесоха заедно с други мебели в голям камион. Не след дълго камионът тръгна. Пътува дълго. Багажникът се отвори и книгата видя голямото сметище. Имаше толкова големи купища боклуци, че на това място алпинисти можеха да поставят световен рекорд. Кашоните с книги бяха изхвърлени в голяма дупка.. Долу, в полумрака, книгата бавно се изправи, изтупа се и се заозърта. Тя беше получила най-накрая своето приключение. Беше толкова развълнувана, че веднага започна да разучава. Тъкмо оглеждаше един затворен кашон, когато отгоре се изсипа още една лавина от неща, толкова сива, че сякаш някой я беше оцветил допълнително в сив цвят. Изведнъж нещо тупна пред книгата. Беше малка хартиена статуйка, направена от стар вестник. Имаше си дори тояжка от половин шишче.
Извинявай, много съжалявам, стреснах ли те? – попита статуйката с хартиения си глас.
След това се изправи бавно, подпря се на тояжката си и се заизкачва по току- що образуваните купчини от изхвърлени неща.
Чакай, къде отиваш? – извика книгата и се затича след хартиеното човече.
Трябва да се измъкна от тук преди да дойдат, каза то.
Книгата се стъписа. Кои щяха да дойдат и защо? Защо това толкова старо човече бързаше да избяга. Книгата се огледа. Не само човечето, но и много други неща, попаднали на сметището се опитваха да излязат.
Къде отивате? Кой ще дойде? – попита отново книгата.
Плъховете – извикаха всички около книгата уплашено.
Докато падах, чух всички да говорят за тях – отвърна хартиеното човече – Те са страшни.
И какво като дойдат? – продължи книгата.
Те са гладни. Тук няма с какво друго да се заситят освен с нас.
Но защо стоят още тук? Защо не отидат другаде, където има по-хубава храна? – попита книгата.
Те също като нас са изхвърлени. Принудени са да живеят тук.
Къде ще отидеш? – попита книгата. Извън бунището са хората, които, ако ни видят, ще ни изхвърлят обратно.
Не разбираш ли? Не трябва да оставаме. По различно време, на големи орди плъховете влизат в бунището за закуска, обяд и вечеря. Знаят, че няма къде да избягаме, а и тук постоянно изхвърлят още като нас.
Книгата и хартиеното човече се заизкачваха нагоре. Силен вой прокънтя в пропастта. Книгата подскочи уплашено.
Какво беше това? – попита тя.
Вятърът. Не му омръзва да духа и вие.
Ай, ай, хванете страницата ми! – извика някой.
Над книгата и човечето хвърчеше избелял лист. Една стара тетрадка, някога с червена корица, тичаше след него. Вятърът притихна. Листът падна долу до самата книга. Тя го вдигна и го подаде на тетрадката. Тетрадката разтвори страниците си и намести листа на мястото му.
Здравей – каза книгата – Как се казваш?
Здравей, аз съм тетрадката, която един писател си купи от книжарницата. Той по погрешка ме изхвърли в контейнера. От там се озовах в камиона за боклук и сега ето ме тук.
Аз съм една много стара книга, на толкова години съм, че не помня името си. А това е хартиеното човече. Бързаме да се измъкнем от тук преди да са дошли плъховете.
Покрай тетрадката, книгата и човечето премина един молив.
Вие чухте ли, плъховете се готвят да нападнат. Трябва да се скриете бързо – каза той – Аз отдавна съм тук и още не мога да се измъкна, но намерих скривалище. Досега никой плъх не е успял да ме докосне с лапа. Елате с мен. Ще ви заведа на сигурно място.
Всички последваха молива. До една висока камара, точно в единия от нейните най-скришни ъгли, имаше дълбока черна дупка. Тя беше напълно скрита от купчините боклуци. Моливът заслиза по малка дървена стълбичка надолу в тъмнината. Останалите го последваха.
На повърхността се чу тропот. Хиляди плъхове слизаха в пропастта за вечеря. Хиляди изхвърлени неща бягаха и се опитваха да се скрият. Плъховете вече бяха стигнали долу в сметището. В центъра, върху стара ръждясала кутия, носена от няколко плъха, стоеше голям плъх с пластмасова корона на главата, направена от сламки. Той размахваше сламка, тя му служеше за сабя.
Като видя изгладнелите, ужасни плъхове, книгата разбра защо всички се страхуват толкова много. Тя бързо слезе по стълбата в скривалището. Повече от час цялото войнство плъхове кръстосваше пропастта и засищаше глада си. Най-после царят им заповяда да го отнесат обратно. Настъпи тишина. Малко по малко всички, които бяха успели да се скрият, започнаха да се показват. Книгата, моливът, тетрадката и хартиеното човече също излязоха от скривалището си. Около тях почти не се виждаха боклуци. Камарите бяха изчезнали.
Трябва бързо да се махнем! – каза книгата.
Тя се покатери нагоре към повърхността на сметището и прикани приятелите си да я последват. В този момент се чу изпукване. Книгата погледна нагоре. Трябваше бързо да се изкачи по стените на пропастта и да се махне оттам. Изведнъж отгоре се понесе още една лавина боклуци, която отнесе останалите трима приятели обратно надолу. Лавината ги затрупа.
Тетрадката беше много уплашена. Тя дори не помръдваше. До нея бяха човечето и молива. С последни сили тримата се измъкнаха от покрилите ги боклуци. Насочиха се към скривалището и отново заслизаха по стълбата надолу.
Чу се тътен. Сякаш нещо затисна вратата на скривалището отвън. Човечето се опита да я отвори, но не успя.
Изглежда сме затворени тук за известно време. – каза той и седна на един счупен стол.
За колко време? – изхлипа тетрадката.
Докато книгата не ни помогне. – отговори молива.
А Книгата се намираше в пълна тъмнина. Тя започна да се върти и оглежда на всички страни. Видя само тъмнина, тъмнина, тъмнина. Изведнъж ярък слънчев лъч озари мястото около нея. След това още един. Това не беше слънцето.
Това бяха изхвърлените рисунки.
Изхвърлените рисунки бяха по-специални от всички останали изхвърлени неща. Защото те бяха създадени с въображение. Те бяха ярки и добри. Бяха създадени с радост. И рисунките, както всички останали неща, бяха затрупани. Но дори и тогава те излъчваха светлина. Новите приятели се събраха. Всички останали ги последваха. Рисунките помогнаха с надеждата, добрината, светлината, която носеха. С рисунките вървеше и книгата. Когато най-накрая излезе, тя се затича към скривалището. Надяваше се да ги открие там невредими. По пътя си тя срещна огромни купчини, които трябваше да изкачи, част от страниците й останаха заклещени между здрави картонени кутии, покрай които трябваше да мине. Не искаше да се бави повече и откъсна листите. За нея беше от значение да стигне до приятелите си и да им помогне. Най-накрая стигна до скривалището. Но….пред себе си видя непозната табела „Градът на нещата“. Нищо вече не й изглеждаше познато.
Пред табелата книгата видя схлупени къщички от картон, подредени в гъсти редици. По малките улички от време на време се разхождаха неща. Стари тенекиени кутии, чаши за кафе, опаковки. Книгата не спираше. Вървеше по различни улички, докато накрая стигна до познато място. Започна да рови сред боклуците, камъните и пръстта. Малко по-малко напредваше и стигна до предполагаемата врата на скривалището. Отмести я. Тогава видя приятелите си. Беше ги намерила. Отново бяха четирима.
Бързо, да се махаме, преди плъховете да са дошли отново! – каза книгата и се заизкачва нагоре. Човечето, моливът и тетрадката я последваха. Хващаха се за краища на картон, тел и тенекии, човечето си помагаше с тояжката и така най-накрая стигнаха горе. Вече излезли извън сметището се огледаха накъде да тръгнат. Стъмваше се, когато чуха стотици стъпки и потракване на тенекия. Тримата бързо се скриха. Тъкмо навреме.
Видяха дългите редици плъхове. Скоро шествието отмина. Нещата си отдъхнаха и продължиха напред. Не знаеха колко метра или километра бяха изминали, но чуха мъркане. Отнякъде изникна една котка, после и друга и така докато не преброиха десет. Изведнъж тетрадката извика радостно:
Можем да покажем на котката къде живеят плъховете. Съвсем скоро няма да остане и един плъх.
Но котките не говореха дървен или още хартиен език. От любопитство към странниците пред тях не си бяха тръгнали. Четиримата приятели видяха, че котките само мяукат и нищо не разбират. Ето че на книгата й хрумна една идея. Моливът нарисува на един от белите листове на тетрадката много големи и тлъсти плъхове. Котките се надвесиха над рисунката, на която сякаш имаше истински плъхове. Те дори я подушиха и започнаха да се облизват.
Книгата, моливът, тетрадката и човечето поведоха котките към сметището. Когато пристигнаха, плъховете тъкмо се бяха заситили. Котките не чакаха покана. Веднага ги подгониха. Котките пожелаха да живеят в пропастта. Когато разбраха, нямаше по-доволни от всички онези, оказали се изхвърлени.
Приятелите бяха много изморени и заспаха бързо. Излезе силен вятър. Той вдигна и понесе във въздуха тетрадката, молива, хартиеното човече и книгата. На сутринта всички се събудиха. Бяха изненадани. Вече не се намираха на сметището, а в градския парк. Намери ги едно момче на име Боян. Той обичаше да открива разни неща. Искаше, когато порасне, да стане археолог точно като майка си. Отнесе нещата вкъщи и й ги показа. Тя беше изненадана. Боян разбра, че е намерил много стара и ценна книга по археология. Тя щеше да се окаже много полезна в следващата експедиция на майка му.
Ще ме вземеш ли с теб, мамо? – попита я той.
Разбира се, Боби. Ще бъде истинско приключение.
Ще направя списък на нещата, които ще взема със себе си. На първо място ще запиша тази тетрадка и молив. В нея ще си записвам и рисувам всички неща, които двамата ще намерим по време на археологическото ни приключение. А това хартиено човече ще ми бъде талисман.
Предстояха приключения! Точно както си мечтаеше книгата.