Загубили сме самочувствието си. Нашето вече е ново - това на героите ни. Нашият живот е този на ненормалните хора, които са в тези пиеси. Който е в театъра, не може да е нормален", смята Йоско, както го наричат приятелите и почитателите му. На онези, които се опитвали да правят театър, кино или телевизия, се налагало да излязат от кожата си. Работата е с нещо вън от тялото. Това се отдавало само на добрите актьори. „Те работят с Бог и това остава невидимо за останалите. Аз съм сам. Бог ми казва какво трябва да правя", размишлява Сърчаджиев.
Не тъгува за ролите си. Няма и любими. Има усещане, че това, което е минало през него, си е отишло и нищо не може да стои в живота му. Отношения с роля не се поддържат казва той. Всяка една, сама по себе си е любов. Когато си отиде, обаче не иска да се връща към нея, защото го чака нова.
Към режисьорската професия се е обърнал единствено заради последствията от инсулта - трудното говорене и движението. „Не мога да играя и опитах да бъда не като режисьор, а като актьор, който помага на колегите си. Това, което се нарича режисура, за мен пак е актьорска игра - прекрасна и то, но представена по друг начин", обяснява актьорът. Опитвал се да мине от другата страна и разбирал, че там има нещо по-дълбоко от актьорската работа - философия. Все още не смята обаче, че е станал режисьор.
В съвременния свят, в България особено, театърът е без емоция, няма истински чувства твърди Йосиф Сърчаджиев. В играта на колегите си днес виждал много мисъл, но не и сърце. Той се опитвал да бъде малко повече като старата генерация и да влага много сърце и чувства в пиесите си. „Това за мен е важно, защото като гледам театър обичам да се разсмея и да се разплача. На актьорите също е много по-приятно да усещат истинските чувства. Правенето на театър е като правенето на любов. Дали е с човек, или с изкуство е много важно да имаш семето. Тя е основното нещо в живота - началото към смъртта. Затова моят интерес е да излезе спермата на духа, ако има такава", обяснява той.
Вече обаче не плаче. Видял всичко, за което си заслужава да се плаче. Единственият, който успявал сега да го развълнува, е малкият Джоузеф, синът на дъщеря му Ана. Умилявам се, казва Сърчаджиев и се усмихва при спомена за внучето. Искрено се надява обаче той да не повтори професията на дядо си и майка си, защото на това мъчение било време да се тури край.
Смее се на света около себе си, макар и не с радост, а с горчилка. Въпреки това казва, че има много добро. То е това, че общуваш със светлината, в нея има всички цветове, онагледява го Йоско. Мъчат го сивотата, простотията и простащината. Ужасно мъчение, възмущава се той. Вероятно това е и причината да не общува много с хората и да се пази от излишни контакти.
Първият голям режисьор, с който се сблъсква и определя като свой баща, е Апостол Карамитев. След това се нарежда Леон Даниел. Той е не само режисьор, но и философ в живота, казва за него Сърчаджиев. Много се карал с Иван Добчев, с който също е работил доста активно. Яд го е, че сега не може да работи с Явор Гърдев. За Крикор Азарян казва, че така и не могли заедно да направят добра роля. Напротив, най-лошата си изиграл с него във „Вишнева градина". Ужасно беше, моята работа просташка, твърди актьорът.
Много пъти скучал в лошо направените като драматургия, режисура и игра роли. Дори и прекрасните пиеси обаче можело да се развалят, когато се прекалява с поставянето им и актьорите се отегчат. За много неща не разбира какво е добро или лошо. В „прозренията" много му помагала съпругата му Райна - най-верният му критик. Не се стеснява да признае, че е мъж под чехъл.
Мъжът без чехъл не е мъж философски отсича Йоско.
Днес животът му е доста активен и динамичен. Става към 6,30. Денят му започва винаги с гимнастика, която продължава понякога и час. За нея казва, че е много важна за живота му. След това задължително преди закуска излиза на разходка с кучето Принц. Той е малък, но е прекрасен, с усмивка казва Йоско. Остатъкът от деня му е отдаден на работа в театъра и много интензивен спорт - каране на колело и плуване. Вечерта завършва пак с театър. Смешното е, че се опитвам пак да бъда актьор, казва Йосиф Сърчаджиев, надсмивайки се над себе си. Четял, бавно, много бавно, заради болестта. Пише също така. Казва, че не е роман, а важни за него неща, самоусещането му. „От време на време излизат някои неща, които не съм знаел, че има в мен и си ги пиша. За мен е интересно, защото нали знаете колко обичаме да се самообичаме", обяснява с усмивка актьорът.
Сега работи с театър „Възраждане". За трупата казва, че има много актьори, които не са известни, но играят много добре. „На нашия театър му трябват бич, юзди и погалване", заявява смело Сърчаджиев.