Колко и да се ровиш в интернет, читателю, на картата на България няма да намериш географско обозначение „Цибър”. Въпреки това, името е популярно. Във Видин, Русе и Тутракан, а може би и не само там, има улица „Цибър”. На кого е наречена тази улица, трудно е да се каже. По-любознателните ще открият, че в община Вълчедръм, област Монтана, се намират селата Горни Цибър и Долни Цибър, а край тях тече река Цибрица... Нека оставим на експертите в топонимията тази главоблъсканица, защото така или иначе названието „Цибър” е факт, при това с особено значение за българската военноморска история.

Началото на нашия разказ е поставено в края на есента на емблематичната 1944 година. На 9 септември 1944 г. съветската Дунавска флотилия слага ръка върху всички плавателни съдове на българския Дунавски флот. Още преди да бъдат уредени бюрократичните формалности (победителите не ги съдят) българският миночистач „Васил Левски” получава задачата да се отправи към Свищов и да започне тралене и превеждане на конвоите на настъпващата Съветска армия по река Дунав зад трал. От 9 септември до 5 ноември 1944 г. „Васил Левски” протралва 2760 км и превежда зад трал повече от 60 конвоя в помощ на бойните действия срещу Германия. Поради сериозна повреда в машината обаче корабът остава за дълго в Русе и на негово място е изпратен мобилизирания и въоръжен с неконтактни (електромагнитен и акустичен) тралове влекач от гражданското речно корабоплаване „Цибър”.

Младият мичман ІІ ранг (днес лейтенант) Иван Бодев се прехвърля от „Васил Левски” и поема командването на „Цибър”. Личният състав на „Цибър” наброява 20 души, от които шестима са мобилизирани от предишния екипаж: капитанът, помощник-механикът, един рулеви, един палубен матрос и двама огняри. Четирима от тях остават на борда до края на войната. Думата „огняр” подсказва каква е силовата установка на кораба – парна машина с мощност 240 к.с., която дава възможност на влекача да развива скорост от 8,4 възла. При мобилизацията „Цибър” (водоизместване 106 тона) е на почетната за един кораб възраст от 38 години. По ирония на съдбата, е произведен в Германия...

„Цибър” развява българския военноморски флаг на Дунава от 24 декември 1944 г., когато започва от Русе плаване срещу течението в обстановка на силен ледоход. В първите си доклади по телеграфа младият командир посочва: „Мъгла и лед възпрепятстват много движението. Траленето невъзможно. Една от лодките се откъсна от леда. Продължаваме нагоре”. Въпреки това от януари до април 1945 г. „Цибър” протралва общо 3944 км и превежда зад трал множество конвои. Само през май 1945 г. проплава нови 861 км. След демобилизацията влекачът отново се връща към мирните си дейности и до влизането в експлоатация на нови български речни кораби от този клас продължава да плава по Дунава.

След войната на Дунава повече не се появява български миночистач с името „Цибър”. През 60-те години на миналия век Дунавската флотилия е разформирована, а появилите се през 80-те години рейдови миночистачи съществуват няколко години само с бордови номера. Миночистач „Цибър” обаче се появява на Черно море. През 1970 г. във Варна се формира нов дивизион миночистачни кораби. Логично е от къде идват базовите миночистачи – от Съветския съюз. Не може обаче да бъде обвинено българското Адмиралтейство в някакви партийни или идеологически пристрастия, когато първите два кораба в дивизиона получават имената на своите предшественици от военното миночистене на Дунава: „Искър” и „Цибър”. Модерни за времето си плавателни съдове, те, заедно с останалите четири бойни единици от същия клас, записват нова страница в новата българска военноморска история. Екипажите им преминават през различни изпитания, но повече от три десетилетия осигуряват безопасността на корабоплаването пред северното българско Черноморие. Такъв е и девизът на дивизиона: „За чисти и безопасни фарватери”. Често в каюткомпанията офицерите си припомнят, че на малките (водоизместване 270 т) кораби служат големи моряци. А по повод на немагнитния им дървен корпус, отговарят на закачките на колегите си от другите дивизиони: „На дървените кораби служат железни моряци, а на железните...”

Само който не е плавал на тези кораби не знае колко трудна и опасна е работата на „орачите на морето”. Десетки останали от войните мини са ликвидирани след намесата на екипажите на варненските миночистачи. Дивизионът свято тачи традициите на своите предшественици в двете световни войни и на пирса, където застават корабите, е вдигнат паметник на всички български военни моряци, загинали по време на миночистене. Докато е в строя, на мостика на „Цибър” преминават петнадесет командири. През 2004 г., след 34 години служба под български флаг, и вторият „Цибър” е демобилизиран. Продаден е на частен корабособственик, който и днес го използва в пристанищата на една съседна черноморска държава. Все пак, флагът, както и основни елементи от оборудването на „Цибър – ІІ” са предадени на Военноморския музей и до скоро (до началото на ремонта на сградата му) бяха част от експозицията.

И ако от 1945 до 1970 г. трябваше да изминат 35 години, за да се възроди името на кораба, участвал във Втората световна война, сега провидението отреди друго. Когато в дивизиона настъпваше унинието, че от шест базовите миночистачи намаляха на три, а още един се подготвяше за излизане от строя, дойде заповедта на министъра на отбраната, че на минния ловец, който българските ВМС ще получат от ВМС на Кралство Белгия, се присвоява името „Цибър”. Така след фрегатите „Смели” и „Дръзки”, и миночистачите имат своеобразна династия: „Цибър – ІІІ”. Това, макар и да не е съвсем аристократично, дава друго самочувствие.

На 2 септември 2008 г. по-голямата част от екипажа на третия „Цибър” вече бе във Военноморска база Зеебрюге, където видя своя кораб на сух док. Досегашното му белгийско име е M922 – „Миосотис”. Включен е в състава на бойния флот през декември 1989 г. и окончателно е изведен от строя през 2007 г. Това наистина дава ново самочувствие на екипажа. Вярно, че минният ловец е „втора ръка”, но в сравнение с фрегатите „Дръзки”, „Горди” и „Верни” (също закупени от Белгия) е с 11 години „по-млад”. Това първо. Второ, със своите 605 тона водоизместване „Цибър – ІІІ” ще бъде най-големият противоминен кораб в цялата 130-годишна история на българските ВМС – съветските морски миночистачи от проект 254 бяха с 569 тона водоизместване. В свободната интернет-енциклопедия Wikipedia, в статията за минните ловци клас „Трипартит” – съвместна разработка на Франция, Белгия и Холандия, вече има поставен и български военноморски флаг. Третият повод за самочувствието на екипажа на третия „Цибър” е това, че те за първи път ще развеят този флаг в Северно море и в Атлантика от борда на български противоминен кораб. Нещо повече, това ще стане в условията на суровото щормово време на месец февруари 2009 г., когато Бискайският залив е негостоприемен и поставя на изпитания професионализма на всеки екипаж, независимо от големината и възможностите на неговия кораб.

Разбира се, поводи за самочувствие има още много. За първи път в българските ВМС ще има кораб от класа „минен ловец”. За първи път на въоръжение влиза съвременна техника, която се използва широко от всички противоминни формирования на ВМС на НАТО. Три такива кораба вече имат в състава си и ВМС на Латвия. Но самочувствието идва само тогава, когато поставената задача бъде изпълнена. А това амбицира българският екипаж в Зеебрюге да бъде готов за предизвикателствата и да отстоява традицията на своите предшественици, които не са посрамили името, изписано на борда на техния кораб.

Командирът на „Цибър” е безспорно подготвен, ерудиран и амбициозен офицер, доказал своите качества като досегашен командир на базовия миночистач „Добротич”. Капитан-лейтенант Димитър Желев бе вече на плавателен стаж на френския минен ловец „Кеприкорн” (също от клас „Трипартит”) по време на националното военноморско учение с международно участие „Бриз 2008”. Натрупал е и сериозен опит и при съвместните българо-румънски противоминни учения, преминали изцяло по стандартите и процедурите на НАТО. От първите му донесения личи сериозността на обстановката, при която действат неговите подчинени. В кратки срокове трябва да се свършат много неща едновременно: да се преведе цялата корабна документация от френски на английски, а след това и на български език, в базови условия и на море да се усвои съвършено нова и непозната материална част, да се премине пълния курс на обучение, който се води от белгийски инструктори и да се постигнат необходимите резултати на практическите и теоретическите изпити, които ще преминат пред белгийските комисии.

Първите изпитания в тренажорите за борба с пожари и с нахлуваща задбордна вода, както и в курсовете за оцеляване на море, са преминали успешно. Има и още нещо, което е основание за оптимистичен финал на белгийската страница от биографията на най-новия „Цибър”. След Нова година в Зеебрюге ще пристигне и екипажът на третата българска фрегата, която ще получим от Белгия – „Верни”. Преходът от Зеебрюге до Черно море двата кораба ще извършат заедно. Това пък ще бъде първият преход на отряд български бойни кораби от Северно до Черно море през Атлантика. А да участваш в толкова много неща, които се случват за първи път, си струва усилията да преодолееш множество препятствия и несгоди, за да напишеш онази страница от своята биография, с която ще имаш всички основания да се гордееш и на старини.

Прочее, да не забравяме за топонимията, защото регионът край Горни Цибър, Долни Цибър и река Цибрица попадна в прословутата територия, определена в „Натура 2000”. Целта е да бъде опазена българската природа в този край. А минният ловец „Цибър – ІІІ” се появи пак с цел опазване – на българските военноморски традиции.

Всекидневие на море на палубата на базовия миночистач „Цибър”